ХРИСТИЯНСКИ ФОРУМИ - ОЛЕКОТЕНА ВЕРСИЯ

Дата и час: 21 Авг 2017, 03:36 Разширено търсене

Търсенето върна повече от 1353 резултата

Return

Войната срещу Православието

АКО ТАЗИ ТЕМА БЪДЕ ОПОРОЧЕНА ПО НЯКАКЪВ НАЧИН, БАННАТА ИЛИ СКРИТА ОТ ВЪНШНИ ХОРА, АЗ ПРЕКРАТЯВАМ УЧАСТИЕТО СИ ВЪВ ФОРУМА!!!

За уточнение:
аз не съм въцърковен в Православната Църква, но ме боли като виждам как войнстващи хора от други малки църкви я хапят, хулят и очернят, а не виждат какво се е случвало или случва в техните собствени!

в-к "Дума"

Как анонимни чиновници от МОН откраднаха българската самоличност

Велислава Дърева

4. Февруари 2016 , брой: 28

http://www.hristiqni.com/images/forum/news/prav.jpg 1.
Православието изчезна от учебната програма за VІ клас! Ах, каква нелепа грешка, казах си!
Тц! Не е грешка.
Вместо "православие" - "християнска религия". Вместо "покръстване" - "християнизация". Въобще - изобщо. В предишната програма пишеше "православен свят". Сега православният свят и православната цивилизация са натирени, където им е мястото - на майната си. И само възпалени националисти твърдят, че Православието ни било спасило през блажения 5-вековен рахатлък. Не се шегувам. Една покойна българска историчка (и писателка) ни осветли, че "за българите тия 500 години били време на голям рахатлък", и запя в хорчето, което апелираше да бъдем толерантни и да турим паметник на Сюлейман паша в подножието на Шипка. За благодарност. Не се шегувам.
Няма го Православието, но пък от шестокласника се изисква: да "описва разпространението и утвърждаването на християнството и исляма"; да "познава основни елементи на християнството и исляма"; да "посочва ценности, общи за християнството и исляма".
Така тихомълком, по терлици, някакви анонимни писачи на учебни програми ("има тука едни пари") ревизираха Конституцията, според която "традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание", а Българската православна църква се ползва със специален статут. Анонимните писачи изхвърлиха Православието за велика радост на други писачи, неанонимни, които 25 години ни обясняват преизобилно, че Православието е "мрачен, нереформиран, изостанал, вехт, средновековен, тоталитарен, схизматичен, кървав пустинен култ към смъртта и страданието, източник на омраза, жестокост, сталинизъм и безмозъчно русофилство".
Това не е грешка.
Война е.
И тази война не е спряла.

2.
И сто министри на образованието (и на к`вото и да е) да отгърмят, все тая. Работата не е само в министрите, а във философията. Четвърт век - безмозъчно, самоубийствено, покорно, без никакво чувство за самосъхранение и самоуважение, старателно и всеотдайно - политическите мегленки следват тази "философия". Една унищожителна доктрина, зле прикрита под мантията на митичните евроатлантически ценности, мантри, заклинания и прочее празнословия. Изпод тая мантия издайнически надничат рогата, копитата и опашката на чужди, алчни интереси. В сравнение с тях Мефисто е рицар най-благороден.
Тази доктрина се побира в едно изречение:
Раздържавяване на държавата и разбългаряване на българите.
Толкоз. За да бъдем приведени във вид, удобен за натикване в сутерена на "общия европейски дом".
Раздържавяването приключи успешно. За радост на брюкселския зеленчук и неговите задокеански ментори.
Казаха, че не ни трябва индустрия, ни ядрена енергетика (щото, според инструкциите, затрихме индустрията), ни селско стопанство, ни армия (щото НАТО ще ни пази, пък "ако има опасност, Турция ще ни предупреди"), ни разузнаване (щото сме обкръжени от братя по оръжие), ни "Южен поток" (щото е руски, ерго - антиевроатлантически, ерго - ние трябва по спешност да се диверсифицираме и дерусифицираме).
И главно:
Казаха (императивно!), че трябва да си диверсифицираме и дерусифицираме не само АЕЦ-ите и потоците, но преди всичко историята. И настана истерично прочистване и преформатиране на българската душа, памет, същност, самоличност и генетичен код. Прочистването започна с войната срещу Православието и кирилицата.

3.
"След падането на комунизма на Изток единственият наш враг остана Православието", постанови Бжежински през 1989 г.
Вдъхновени от това пътеводно послание, предводителите на О Бозе почившия СДС инспирираха, вдъхновиха, покровителстваха, финансираха и ръководеха разкола срещу Светата ни Българска православна църква.
Войната започна на 25.05.1992 г., когато един правителствен чиновник "уволни" патриарх Максим, както днес анонимни чиновници "уволняват" Православието.
Боголюбиви биячи, въоръжени с бухалки и боксове, подкрепяни от полиция и спецчасти по заповед на главния прокурор Татарчев, щурмуваха и окупираха Синодалната палата и две години вилняха там; щурмуваха и превзеха 93 църкви, 8 манастира и 5 митрополитски дома; щурмуваха и не превзеха Светата Софийска Митрополия; влачеха и биеха български архиереи; уволняваха, анатемосваха и отлъчваха дядо Максим, разкъсаха патриаршеското було, блокираха банковите сметки на БПЦ, откраднаха печата на БПЦ, присвоиха си нейната самоличност, закичиха се с нейния авторитет. Не от любов към Бога, а ради най-грозни политически цели, кристална алчност и чужди интереси.
Филип Димитров (имаше такъв премиер) твърдеше, че "единната църква не е ценност за държавата" и обяви разколниците за избавители на БПЦ от "руското имперско православие". Петър Стоянов (имаше такъв президент) се закле пред един лъжепатриарх, и го нацелува, и забрани на БНТ да излъчи пряко Великденската литургия от патриаршеската катедрала. ВАС "намери" някаква друга БПЦ, а Българският хелзинкски комитет искаше да има "десетина синода", ей тъй, за разкош. Гаче ли Църквата е партия, а Патриархът - партиен лидер, които могат да бъдат обзаведени с отровни двойници.
И когато най-сетне бидоха позорно изхвърлени, разколниците тръгнаха да съдят държавата в Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург. И поискаха държавата да им "върне" заграбените от тях църкви и манастири; и списъче на своя грабеж бяха приложили, и бакалски сметки за "стойността" в пари (!) на Роженския манастир и ротондата "Св. Георги", на "Св. София" и "Св. Петка Самарджийска", на "Св. Георги Победоносец" в Пловдив и "Св. Троица" в Банско... С "30% отстъпка поради овехтяване"! И още поискаха държавата да им плати 700 млн. евро (1 млрд. и 400 млн. лева!) - като компенсация за "понесените материални щети" и "претърпените морални страдания". "Понесени" и "претърпени" от тях! Не от Светата ни Църква, не от православния български народ, не от държавата! От тях! Морални терзания мъчат крадеца, когато му отнемат откраднатото, ограбен се чувства. Все пак "усилие" е положил, "потрудил" се е. То си е напрежение - да атакуваш, да превземеш, да завладееш, да окупираш, да оплячкосаш, да позориш, да унижиш.
Разколниците искаха ЕСПЧ да бъде техният инструмент. И наистина - първоначалното решение на съда беше изцяло "евроатлантическо" - в услуга на разкола. Благодарение на Симеон Втори, Станишев и Първанов, на патриарх Максим, Св. Синод и шепа упорити юристи и журналисти, окончателното решение на ЕСПЧ от 2010 г. преряза разколниците през алчното око.
18 години Светата ни църква беше разпъвана от злонамерени чиновници, амбициозни разколници, послушни магистрати и недалновидни политици, които не зачитаха ни канон, ни закон, ни памет. За тях БПЦ е заплаха, нейната святост - препятствие, нейната роля за опазването на държавата и нацията - достатъчен мотив, за да я разтерзават. За да запустее Светото Православие, разделено против себе си. За да погине българската държава, лишена от своето основно градиво, от своята закрила и упование, от своите светци, апостоли и първоучители. И да стане лесна плячка за всеки, който възжелае да я владее.
Затова ви върнах в историята. Защото войната срещу Православието не е свършила.

4.
"След падането на комунизма на Изток единственият наш враг остана Православието", постанови Бжежински през 1989 г.
"Православието е главната заплаха за западната цивилизация, заплаха, по-страшна от исляма", постановява днес шведският външен министър Карл Билд. И защо? Защото "Путин демонстрира привързаност не към световните, а към православните ценности". Ерго - има някакви неправилни, зловредни, антиевропейски, антицивилизационни православни ценности, които ние, православните българи (о, ужас!) изповядваме. И има едни правилни "световни ценности", зад които клечат интересите на глобалния капитал и великият американски възмут от въздигането на Русия.
"Европейската цивилизация свършва там, където започват православните църкви", проповядваше бившият шеф на Европейския съвет Херман ван Ромпой. За радост на брюкселските невежества, които са убедени, че там, където свършват католическите катедрали, започва една дива, тъмна, варварска, православна, кирилска и най-паче - русофилска пустош.
(В дневника си Богдан Филов разказва как през 1941 г., в Залцбург, Хайнрих Химлер, шефът на SS, главният палач на Райха, рекъл поучително на цар Борис ІІІ, че "трябва да сменим нашата славянска азбука, за да намалим руското влияние". А Царят, хладнокръвно и на перфектен немски, обяснил на кретена Химлер, че нямаме нищо за сменяне, понеже ние сме я дали тази азбука на руснаците, а не те на нас, и че азбуката е "закрепила нашето народно самосъзнание"...
Като гледам - от 1941-ва насам компанията е все тъй "цивилизована": Химлер, Бжежински, Билд, Ромпой. Но това не е пълният списък.)
Ебола, Русия, ИДИЛ - така Обама градира заплахите за световния мир.
Путин, "халифът" на ИДИЛ, президентът на Иран и Ким Чен Ун - така оня ден пред bTV Джеймс Улси, бивш шеф на ЦРУ, очерта зловещия образ на "съвременния Дарт Вейдър".

5.
Кой е Дарт Вейдър - ясно. Путин. Другите са за камуфлаж. От кумово безсрамие. Но как изглеждат "световните ценности" и техните самоотвержени рицари?
Ей така:
Сакралната фраза на Бжежински от 1989-а има пред-история и след-история.
10 години по-рано, през 1979 г. в Афганистан, същият Бжежински изобрети "Ал Кайда" по формулата "няколко разбунени ислямисти", възложи им историческата мисия - "падането на Съветската империя и освобождението на Централна Европа", позира дружески с Осама бин Ладен и дръпна прочувствена реч пред "разбунените ислямисти": "Ние знаем вашата дълбока вяра и ние сме уверени, че вие ще победите. Тази земя на север (СССР) е ваша земя и вие ще я завоювате! Аллах акбар!"
10 години по-късно, през 1999 г., НАТО започна бомбардировките срещу Белград. С циничен надпис върху ракетите с обеднен уран "Честит православен Великден!" Храбрите атлантици надовлякоха от Афганистан в Косово една накървавена сган "разбунени ислямисти", които заедно с НАТО и АОК оскверниха, сринаха и опожариха 530 православни църкви и манастири, повечето строени и зографисани от средновековни български майстори. После в Прищина щръкна кичозен паметник на Бил Клинтън, най-луксозният магазин за дамска мода се нарича "Хилъри", най-големият булевард - "Джордж Буш-младши". И насадиха в сърцето на Европа една измислена и никога не съществувала ислямска държава - Косово.
А Джон Маккейн, Ястреба, преди да кацне на Майдана и да позира пред портрета на Бандера с неонацистите Тягнибок и Яценюк, прехвърча до Сирия - на чаепитие с Абу Бакр ал Багдади, "халифът" на ИДИЛ, предводителят на главорезите, които покрусиха света, но - очевидно - изповядват правилните "световни ценности".
(Като казах Бандера, та се сетих. Анте Павелич, "Касапина на Балканите", фюрер на Усташите, създава през април 1941 г. нацистката Nezavisna Drjava Hrvatska. И първата му работа е да забрани кирилицата и Православието; да закичи евреите с буквата "J" ( "Jidov", "Жид"), а сърбите - с буквата "P" ("Pravoslavni", "Православен"), да ги натика по концлагерите (70 на брой!), и над милион от тях да избие, воден от своята касапска доктрина: "Една част от православните ще унищожим, друга ще изселим, останалите ще превърнем в католици и хървати. Така те ще изчезнат безследно и от тях ще остане само лош спомен".
После "първият демократичен президент" Туджман върна усташката символика, реабилитира нацистките престъпници, портретите на Павелич изгряха по улици и площади, неговите духовни наследници оскверниха гробовете и паметниците на загиналите антифашисти. Усташите, бандеровците се вписва хармонично в "световните ценности".)
Сред най-ярките защитници на "световните ценности" са Pussy Riot, тез боркини за свобода, демокрация и порно, вдъхновили "цивилизования Запад" със своите гениални творби "Мочи Путина перед обедом" и "Пиздец сексистам ебаным путинистам!", и особено - с изпълнението на "Срань, срань, срань Господня!" в храма "Христос Спасител". Заради този подвиг "цивилизованият Запад" ги прогласи за "носители на ново политическо съзнание", "класика в дисидентството" и "единосъщна антипутинистка Света троица". А гадните путинисти бяха изобличени, че "строят църкви, вместо да ги взривяват" (!) и така (!) "водят жестока битка против християнството", и "грубо посягат на нашите духовни устои и корени", което е "доказателство за коварството на комунистите"... Не се шегувам, цитирам "Frankfurter Rundschau", "The Guardian", "Forbs", "Le Monde", "Sueddeutsche Zeitung", "L`Exptess", Deutsche Welle, BBC, CNN...
Ами това са те, пазителите на "световните ценности" - неонацистите, ислямистите и милинките пусинца... Едните горят живи хора, другите режат глави, техните американски ментори разпарчетосват света, а пуситата...
А бе, Pax Americana!

6.
Русия. Това е врагът.
Страшното зло. Чудовището. Православно, варварско, антиевроатлантическо, антицивилизационно, анти-каквото-ви-хрумне. Затова е войната срещу Православието. Защото България и Русия имат общ цивилизационен код - Православието и Кирилицата. И този код трябва да бъде разбит.
Затова чужди емисари 25 години ни назидават, че "цивилизованият Запад" бил имал предразсъдъци и предубеждения относно Православието и Кирилицата като към "нещо чуждо, нещо руско, неразривно свързано с представите за соцлагера, руския комунизъм и източния жизнен стандарт", "нещо като граница, която разделя Европа на цивилизована и варварска"; че "православието е боклук, а православните славяни са духовно нищи роби"; и че ние, "духовно нищите роби", трябва да бъдем толерантни, и да разбираме, и да съчувстваме, и да се съобразяваме с предразсъдъците и предубежденията на миличкия "цивилизован Запад", и да му влизаме в положението, и да не внасяме дисонанс в този предразсъдъчен уют...
И най-добре е да вземем да се отречем от Православието, от душата си, от своята памет, същност, смисъл, цивилизация, ген, код и самоличност; да се дерусифицираме, декирилизираме и диверсифицираме; за да станем достойни за "световните ценности", белким ни преместят от сутерена на "общия европейски дом" в слугинската стая. И да не съдим анонимните чиновници от МОН, нито политическите мегленки, а да им целуваме патъците.
За да изпълним докрай, без остатък и без жал, повелята на великоценностната доктрина:
Раздържавяване на държавата и разбългаряване на българите.
от spravedliv
12 Май 2016, 22:32
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: Петък 13-и

stucyte » 13 Май 2016, 16:07 написа:Да Йолке, и аз няколко път се бях сещал за брат КЛС от Китай... Защо ли не пише вече във форума!!? :roll_eyes11:


Забравили са ни нещо. Но пък винаги след дълго спиране на форума поради обновление, проблем или сървър посещаемостта нараства двойно. Вчера е имало над 4 000 посещения
от Венци Тоневски
13 Май 2016, 17:22
 
Jump to forum
Jump to topic

Манастир Благовещение - Историята на брат Огнян

http://www.youtube.com/watch?v=-EHzwIXmwGQ

Нов манастир на пустееща земя сред полето. Но що е манастир и кому е нужен той? Манастир е общество от хора, които сe борят със себе си, както пише в овехтелите книги. Съвременният човек, обаче, гледа с пренебрежение на това архаично определение. Но дали се замисля, че в модерния свят той се бори за власт, за слава, за богатство и за …. какво ли не, което е извън него. Тази война става все по-жестока и кръвопролитна. Краят й не се вижда. И тя не довежда до нищо добро. Модерният човек, уморен от тази война, става все по-нещастен.
„Имах всичко, и всичко загубих, няма щастие, щастие няма“, казва поета. Но друг ни подтиква:
„О человек, чье имя свято,
подняв глаза с молбою ввысь,
среди распада и разврата
остановись, остановись!“
Евгений Евтушенко
Явно целите ни и посоката са променени и трябва да водим войната не навън от себе си, а да я започнем със… себе си. Станем ли ние добри, целия свят ще стане добър. И какво се получи, че ако се съберат хора, които се борят със себе си, светът ще стане прекрасен. Излиза, че манастирът е общество от хора, което прави света прекрасен, ако те са високо духовни и нравствени хора.
Друг би казал: „каква е ползата от манастира?“ Но ако погледнем в близката история на Оптинския манастир в Русия, в който са ходили цяла плеяда световно известни личности като Достоевски, Гогол и мн. др., разбираме, че това не са били обикновени калугери, а духоносни отци, от които хиляди, дори милиони са черпели духовна мъдрост.
Ако в наше време се строят причиствателни станции за запазване на природата, то колко по-нужна е пречиствателна станция за душите ни, за да бъдем наистина хора, т. е. без манастири света не може.

http://blagoveshtenie.bg/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/
от spravedliv
14 Май 2016, 14:22
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: В неделя - на скамейката?

То арменската литургия си е обикновената православна "златоустова" литургия.

Същото изглежда да е.

Иначе, в началото, гледаш другите какво правят и ти правиш същото. Дори по усет на моменти започваш да го правиш, без да наблюдаваш околните си. Но пък да си говорят и въртят чак..., за това ли са отишли... :) Дразнещо е когато не си изключват звука на телефоните, това си е до съобразителност, възпитание и др.

Аз на Томина неделя си стоях три часа права, не седнах нито за секунда, но не усетих как мина времето - все едно за час. Дори ми казаха познати, че като ме гледали, се чудели как не съм припаднала от това стоене и аромат на тамян, нехапнала нищо до момента и т.н.

Но какво му е лошото и да се седи... Когато трябва да се става, се става. Всички го правят.
от Theodora V
14 Май 2016, 12:13
 
Jump to forum
Jump to topic

БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА СТАРОСТИЛНА ЦЪРКВА

ЕКЛЕСИОЛОГИЧНА ПОЗИЦИЯ
НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА СТАРОСТИЛНА ЦЪРКВА
ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ

Еклесиологичното самосъзнание на Българската Православна Старостилна Църква се
гради върху следните основни положения в православната еклесиология:

• Основен критерий за принадлежност към Христовата Църква е „правилното и спасително изповядване на вярата” (преп. Максим Изповедник), истинската и точната вяра (св. Григорий Палама).

• Този критерий или принцип е валиден както за отделната личност по отношение на Църквата, така и за поместните църкви по отношение на Съборната (Католичната) Църква.

• Съборността (=католичността) на Христовата Църква е нейна качествена, а не количествена характеристика, нейно онтологично свойство, изразяващо целостта и пълнотата на проповядваната от нея истина. (На старобългарски и оттам на църковнославянски, руски и български език понятието „католична” като свойство на Църквата се предава съответно със словоформите „съборьна˙”, „собо 1рнаz”,, соборная”, „съборна”). Следователно католичността (=съборността)
на Църквата не зависи от количеството на нейните членове, от нейните териториални и географски мащаби и от каквито и да е други емпирични условия.

• Съборната (Католичната) Църква не може да се отъждестви с една конкретна църква, нито пък може да се разглежда – както прави това римокатолическата еклесиология – като съвкупност от всички поместни църкви, съставящи вселен- ската (т.е. повсеместно разпространената в географски смисъл) Църква. Това, което определя Църквата като съборна (=католична), е изповядването на православната вяра. Нещо повече – самата „католична Църква (καθολικὴ Ἐκκλησία) е правилното и спасително изповядване на вярата” (преп. Максим Изповедник). Следователно „правилното и спасително изповядване на вярата” в Бога (=Православието) е онтологична основа на католичността като свойство на Църквата
и тъкмо в него се осъществява църковното общение като общение с Христос и в Христос. Именно като общение със и във Католичната (Съборната) Църква църковното общение свидетелства за единството в Христос, в най-висока степен изразява това единство, но взето само по себе си, църковното общение не е условие за единството със Съборната (Католичната) Църква. Общението е израз на единството, а не средство за постигането му. Единството със Съборната (Католичната) Църква се обуславя не от общението, а от „правилното и спасително изповядване на вярата”.

• Оттук пребъдването в православната вяра и нейната защита не са просто идейно убеждение и отвлечен догматически спор, а въпрос от първостепенна екзистенциална значимост. Отците, които неустрашимо са изповядвали и защищавали
православната вяра, са правили това от името на Съборната Църква и в името на нейното съществуване: „Заради католичната и апостолска Църква” (καθολικ νὴκαὶ ἀ ὴ ποστολκ ν Ἐκκλησίαν) са се трудили „апостолите и по реда си светите
отци, учителите и мъчениците с дела и слова, с борби и пот, с мъки и кръв и накрая – с поразителната си смърт.” (преп. Максим Изповедник).

• От казаното дотук следва, че който изповядва православната вяра, той е член на Съборната Църква (или се присъединява към нея) и е в общение с нея, а който проповядва учение, несъобразно с православното, той се отделя от Съборната
Църква и от общението с нея. Това е в сила както за отделни лица, така и за отделни църковни организации дори те институционално да продължават да са църкви и да се самоназовават църкви. „Тези, които не принадлежат на истината,
не принадлежат и на Църквата; и това е така толкова повече, колкото те биха лъгали сами себе си, като се наричат или са наричани от своите си люде свещени пастири и архипастири; защото ние сме научени, че християнството се отличава не по това, което се вижда отвън, а посредством истинска и точна вяра” (св. Григорий Палама).

НАИМЕНОВАНИЕ

Наименованието „Българска Православна Старостилна Църква” не изразява точно нейната еклесиологична същност. То следва установила се традиция. Етническото определение „Българска” отразява исторически наложилото се институционално структуриране на поместните църкви по етнически (впоследствие национален) и държавно-териториален признак, което постепенно замества древното териториално структуриране на поместните църкви в пределите на мултиетническата Римска империя.

Определението „православна” е равнозначно на определението „съборна” („католична”). Неговата повсеместна употреба по отношение на едната, света, съборна и апостолска Църква датира от ХVІ-ХVІІ в. насетне.

Определението „старостилна” визира популярен у нас отличителен белег в литургичната практика на Църквата, която от VІІ в. до 20-те години на миналия век се осъществява повсеместно според календарно-пасхалистичната система на Великия индиктион. Макар и некоректни от строго еклесиологично гледище, допълнителни определения по отношение на Църквата се появяват в едно или друго историческо време. Както е известно, Католичната (Православната) Църква започва да се нарича „източна” в противовес на западната, т.е. Римокатолическата църква. През ХVІІІ-ХІХ в. Руската Православна Църква се назовава „Гръко-руска” „Източно-православна” и дори „Руска църква според гръцкия закон”.

Поместни църковни структури получават едни или други допълнителни определения и поради възникващи църковни проблеми, като се отчита политическата и правната ситуация в отделните страни. Например от 1996 г. в Естония съществуват успоредно две поместни православни църкви в рамките на т. нар. официално православие. Едната се нарича „Естонска православна църква” и е самоуправляваща се поместна църква в рамките на Московската патриаршия. Другата се нарича „Естонска апостолска православна църква” и е автономна поместна църква в състава на Константинополската
патриаршия; към нея се числят клирици и миряни, напуснали Естонската църква в юрисдикцията на Московската патриаршия.
от Theodora V
13 Май 2016, 22:22
 
Jump to forum
Jump to topic

Разсъждение

ИЗ "ОХРИДСКИ ПРОЛОГ" - 2 СЕПТЕМВРИ

Разсъждение

Православната църква от опит знае безброй примери, когато всемогъщият Бог проявява Своята мощ посредством малки и неодушевени вещи - особено чрез тези, които служат като символи на въплъщението, живота и страданието на нашия Господ Иисус Христос, каквито са кръстът, иконите на Богородица и светиите, светената вода, елея, мирото и др. Такова е било и чудото от иконата на Пресветата Божия Майка през 1748 година в дома на помещика Хитрово, близо до град Калуга, Русия. Един ден две слугини на дворянина, подреждайки стари вещи на тавана на къщата, открили навито платно, на което бил изобразен дивен женски лик. От този лик се излъчвали святост и благочестие. Едната от слугините била скромна и мълчалива, а другата – суетна и бъбрива. Първата, поглеждайки Изобразената на платното, я нарекла „игумения”. А Евдокия – така се казвала лекомислената бъбрица - не признавала това и се подигравала на смирената си другарка. За да придаде още по-голяма сила на дръзките си приказки, тя плюла върху картината.

В този миг Евдокия паднала на земята, почнала да се гърчи, ослепяла, онемяла и изпускала пяна от устата си. Същата нощ света Богородица се явила на родителите на окаяната девойка, разказала им какво е станало с тяхната дъщеря и им заръчала да повикат свещеник, за да се помоли пред намерения образ и да поръси със светена вода девойката – и тя ще се изцери. Когато това било направено, Евдокия оздравяла и оттогава променила нрава си и станала тиха и сдържана. Така се разбрало, че картината е чудотворен образ на Пресвета Богородица. Иконата била пренесена в една църква на град Калуга, където се намира и днес, и продължава да върши чудеса.


БЕСЕДА за Словото Божие – Творец на света

То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана. (Иоан. 1:2-3)

Евангелистът говори, братя, за чудесното Слово Божие, за словесната, разумна Реч, за вечната Премъдрост Божия, за съвечния Син Божий. Това чудесно Слово е единосъщно с Отца и Светия Дух, а се различава ипостасно и от Отца, и от Духа, понеже се ражда от неродения Отец. Беше, е, и ще бъде. Кога беше То у Бога? В начало, казва Евангелистът. Но какво означава това: в начало? Същото като: първо и преди всичко друго.

И така, Словото Божие бе у Бога, вечно единосъщно с Отца и ипостасно като Син, но още невъплътено. По-късно Словото Божие се въплътило и в тяло се явило на човешкия род. Докато е било невъплътеното Слово у Бога, всичко чрез Него стана. Небето и земята, духовният свят и земният свят – всичко стана чрез Него, чрез това Божие Слово, докато То било още невъплътено у Бога. Без Словото Божие не станало нито едно от онова, което е станало. То бе животът и светлината, и светлината в мрака свети и мракът я не обзе. Мрак представляват най-вече смъртта и грехът. Този мрак не обзе Сина Божий.

Ала и целият сътворен свят, сравнен с Бога, е като мрак, а светлината в мрака е Словото Божие, словесната, всепокоряваща, царствена Божия Премъдрост. Всяко творение би било мрак, ако не го огряваше тайнствената сияйна светлина на Сина Божий, чрез Когото е станало всичко, което е станало. То било в началото у Бога. А какво е станало с Него след това? И Словото стана плът. До този момент била историята на сътворяването на света, а оттогава започва историята на спасението на човешкия род. Но ставайки плът, Словото Божие не се отделило от Бога Отца и Духа Светаго, понеже божествената Троица е неразделна, но само се облякло в тяло и приело човешка душа, за да може чрез завесата на плътта Слънцето над всички слънца, да се приближи до човеците и да спаси човеците.

О, братя мои, колко умилителна и неописуемо дивна е тайната на Божието въплъщение! Ако в сърцата си приемем с любов тази тайна, по-достъпна ще стане тя и за нашия разум. О, Господи, благий Спасителю, слава на Отца и радост на Светия Дух, помилуй и спаси нас ! На Тебе слава и хвала вовеки! Амин.

Автор- св. Николай, еп. Жички и Охридски
от Theodora V
13 Май 2016, 02:16
 
Jump to forum
Jump to topic

Отец Силвестър: Говоренето срещу властта е много опасно, да живее мирът..

Изявление на отец Силвестър в неговия фейсбук профил:

http://www.hristiqni.com/images/forum/news/silve.jpg Напоследък камарата фалшиви профили във фейсбук, които мътят главите на хората започнаха да проповядват сваляне на властта и революции. Това е много опасно!
Аз не харесвам нито едно правителство от времето на прехода. А комунистите преди 1989 година - още по-малко. Но ценното,което ни е останало и което имаме все още е МИРЪТ. Да се живее в мирно време е най-голямата придобивка на човечеството. Не позволявайте на полуидиоти от западен и източен тип да ви увлекат както увлякоха хората в Сирия, Украйна, Египет и Либия!
Ако някой си мисли, че не съм прав нека да прегледа в интернет снимки от Либия, Египет, Украйна и Сирия преди и сега
от Венци Тоневски
12 Май 2016, 21:46
 
Jump to forum
Jump to topic

В Една Света Съборна и Апостолска Църква

http://budiveren.com/images/stories/stories280314/220116.jpg

Пътници, ето ви и кораб! Когато станал потопът Ной се спасявал на надежден кораб. Потопът на безумието и греха трае безкрайно. Затова Човеколюбецът е създал кораб на спасението. Разпитайте къде е този кораб и бързо влизайте в него.

Нека не ви привличат погледа множеството шарени кораби, нагиздени и украсени отвън. Поинтересувайте се за мощността на мотора и изкусността на капитана. Христовият кораб е с най-мощен двигател и най-изкусен кормчия. Този кормчия е Сам Светият Дух, Всевиждащият и Всесилният.

Не се мамете по онези, които ви канят в своите малки и нови гемии и по онези, които ви предлагат лодка точно за вас. Пътят е дълъг, а бурите опасни.

Не се мамете и по онези, които казват, че от другата страна на морето няма друга земя, че няма друг свят и че не е нужно да се предприема дълго плаване. Канят ви на риболов на плиткото близо до брега. Дотам са техните опит и познания. Наистина те са тръгнали към пропаст и към пропастта зоват и вас.

Не се поддавайте на измамата, а питайте за Неговия кораб. Нищо че той не хваща окото от пръв поглед, само че е як и сигурен. Ако на него няма множество шарени знаменца, а само знамението на Кръста, знайте, че на него вашият живот е в безопасност. А при морското пътешествие първото и главно условие е сигурността на живота на пътниците.

Щом вярвате в Спасителя Христос, христоносци, вие вярвате и в Неговото дело. А Негово дело е Църквата, корабът на спасението. На него пътува армията на спасените и спасяващите се. Това Свое дело Господ е основал на вярата, яка като камък. Както Той е рекъл и предрекъл: „На тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18). И наистина досега не са й надделели, няма да й надделеят и занапред.

Църквата се нарича тяло Христово. „Вие сте тяло Христово” (1 Кор. 12:27; Рим. 12:5). Затова Църквата е една единствена, защото не може да има две тела под една глава. А Христос е наречен и глава на Църквата (Кол. 1:18). Оттук – един Христос, една глава, едно тяло – една Църква.

Ако и да има отпадания и ереси, защо вас това ви смущава? Всичко това е предвидено и предсказано, защото изкусният кормчия предвижда и съобщава на пътниците за предстоящи бури и несгоди. „Трябва и ереси да има сред вас, казва апостолът, за да бъдат явени изкусните от вас” (1 Кор. 11:19 – слав.). Ако една група от пътниците си направи корито и се спусне в морето, за да плава отделно, съжалете такива. И толкоз. Техният пример, отчаян, като безумно хвърляне в погибелта, нека да утвърди вашата вяра в кораба на спасението, в единствения кораб.

Църквата се нарича свята. Ясно ви е защо се нарича свята. Първо, защото е основана от Най-Светия от светиите. Второ, защото Господ я е придобил, изкупил, очистил и укрепил със Своята свята и пречиста кръв. Трето, защото още от начало тя бива ръководена, вдъхновявана и оживявана от Светия Дух Божий. Четвърто, защото всички нейни членове са призовани да бъдат свети, да бъдат отделени от всичко несвято в този свят, в който растат и сред който преминава техният път. Пето, защото светите небеса са предназначени за нейно вечно обиталище. Шесто, защото в нея са всички богодадени средства, с които хората се освещават и се готвят да станат небесни граждани. Затова Църквата се нарича свята.

Църквата още се нарича и съборна. Защо? Първо, защото събира живеещите в Бога чеда от всички земи, от всички племена и от всички народи. Тя не е ограничена в рамките на една раса, на едно племе или на една държава. Като човек, който стои на кръстопът и призовава всички пътници на царска трапеза (Мат. 22:9), така е и църквата. Така и светата съборна Църква призовава и събира всички свои синове и дъщери човешки за спасение. И тя не отхвърля никого, освен онези, които отхвърлят нея, отхвърляйки по този начин самите себе си. Това е разликата между новозаветната всеобхватна църква и старозаветната подготвителна църква, ограничена в рамките само на един народ.

Църквата се нарича съборна още и защото не е ограничена във времето. Тя включва в себе си не само всички верни от времето на Христа насам, но и всички онези свети и праведни души от Адам до Иоан Кръстител, заради които Господ слезе в ада.

Църквата се нарича съборна още и защото включва в себе си всички живи и починали. Починалите в Господа са нейни точно като че и сега са живи на земята. Те са пътници, които корабът на спасението е превозил до новата земя, до безсмъртното царство, както и онези, които превозва днес, които ще превозва утре, всички те са членове на едната света съборна Църква.

И тъй, Църквата се нарича съборна, защото не е ограничена нито от раса, нито от език, нито от място, нито от времето, нито от смъртта. Поради всичко това Църквата е съборна и по своето учение, и по своето устройство.

Светата Църква се нарича апостолска. Така се нарича Църквата първо защото Христовите апостоли са били нейните първи членове, първите преки свидетели на чудесните живот и действия на Сина Божий на земята и първи Негови последователи. Второ, защото апостолите са я устроили и са я разпространили по света. Трето, защото светите апостоли първи след Господа са пролели кръвта си в нейните основи. Четвърто, защото нейното апостолство и до ден днешен не е прекъснато. Апостолството на Църквата днес се вижда в две направления: нейната апостолска мисия в света и апостолското приемство на нейната йерархия. И по своето служение в света, както и поради своите служители, Църквата е истинна, православна и непрестанно носи върху себе си печата на апостолството.

Църквата като Божествено установление не е замислена да властва, а да служи. Да служи на Божия народ до мъченичество по примера на Христа Господа. Да освещава човешките души, да ръководи духовно-нравствения живот на хората, да дава светлина. Да не заробва, а да освобождава. Защото всички хора са призвани от Христос към свобода – свободата на синове Божии. Както е писано: „Затова не си вече роб, а син” (Гал. 4:7). И пак: „Стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува” (5:1). Като кораб на спасението Божията Църква превозва не роби, а свободни деца, царски деца към безсмъртното небесно царство. Няма по-драгоценен товар, няма по-радостно пристанище!

Това е вярата на мъжествените и дружелюбните. Нея трудно я приемат страхливите и саможивите. Мъжествени са онези, които имат храбростта да се опълчат срещу езическото устроение на своята душа и да въведат евангелски порядък в нея. Дружелюбни са онези, които желаят да пътуват дружно със своите ближни и които виждат своите спътници във виделината на вечната светлина. И се радват на своите спътници като на свои братя, както сами на себе си, както на тази вечна светлина, която освещава всички тях, ласкае ги и ги привлича.

Мъжествените и дружелюбните ценят реда у себе си и около себе си. Те ценят чуждата помощ и не отказват своята. Предпочитат да стеснят себе си, за да дадат място на другите. Подобно на Бог те горят от желание да се спасят всички хора и да достигнат до познание на истината. Признавайки величието на живия Бог, себе си те не смятат за нещо велико. На себе си те гледат като на малки членове на тялото на Църквата, чиято глава е Христос.

Те не се натискат и не се домогват до първенство. Не се боят от този живот и не се страхуват от смъртта, похваляват добрите дела на своите спътници, а своите утаяват. И така в хармония, ред и радост пътуват като птиче ято към топлите страни, към царството на Божествената светлина и родителската топлина.

Това е вашата вяра, христоносци, вярата на мъжествените и дружелюбните ваши предци. Нека тя бъде и вяра на вашите деца от поколение на поколение, чак до края на пътуването до пристана в тихото пристанище. Тази вяра е непосрамваща, православна и спасителна. Наистина, това е вярата на образованите хора, тези, които носят в себе си образа Божий. В Деня на Въздаянието, във великия Ден на Божията Правда, когато Христос ще съди по правда, те ще се нарекат благословени.

Потоп. Кораб. Спасение.


Свети Николаj Жички, „Вера образованих људи”, Тумачење Символа вере.

Превод: прот. Божидар Главев

БЪДИ ВЕРЕН
от spravedliv
12 Май 2016, 22:58
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: В Една Света Съборна и Апостолска Църква

Благодаря на братята (и сестрите) админи че допускат толерантно несъгласие без обиди и лични нападки. Да се научим на божието дълготърпение : да се обичаме не заради светостта си а въпреки греховността си. А това можем да постигнем само чрез дадения в сърцата ни Свети Дух. Още веднъж благодаря!
от Милко
15 Май 2016, 23:25
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: СВЕТСКА порно ДЕМАГОГИЯ

Ще ги направи толкова религиозни, че ще събудят в ада някой ден, заедно с филмовите си герои.
29. Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го; защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла.
30. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и хвърли я; защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да отиде в пъкъла.
от Венци Тоневски
16 Май 2016, 19:32
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: СВЕТСКА порно ДЕМАГОГИЯ

Матей 5:28
Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.
Не виждам как може да гледаш порно с безразличие.
Навярно темата е дело на трол и може би някои ще се хванат (като мене) да спорят за очевидното.
от Милко
17 Май 2016, 16:42
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: СВЕТСКА порно ДЕМАГОГИЯ

Най лесния начин да привлечеш хората от света към нещо е, да им го забраниш. Не напразно се говори че най големи съживления в Църквата стават по време на гонение и преследване на християните. Така е и в ислямските страни. Влече ги забраненото.
от Милко
17 Май 2016, 19:33
 
Jump to forum
Jump to topic

Сканираха мозък при божествено откровение

„Господ ме изпрати при вас“: Сканираха мозък при „божествено откровение“

http://alfa.kachi-snimka.info/images-2013/bfi1463489548q.jpg Случайно стечение на обстоятелствата позволи на учените да получат електроенцефалограма на мозъка на страдащ от епилепсия по време на пристъп на религиозно „пророческо“ бълнуване. Израелските медици съобщават за необичайния случай в сп. Epilepsy & Behavior.

Шахар Арци (Shahar Arzy) и Рой Шур (Roey Schurr) от Еврейския университет в Йерусалим описват 45-годишен вярващ израелец с ниско ниво на образование, който редовно спазвал обредните норми на юдаизма, но който преди не бил преживявал дълбоки религиозни чувства.

От 7-годишна възраст той страда от припадъци, чието огнище било локализирано в медиалния темпорален лоб. Курс с фенитоин го избавил от пристъпите до 23-годишна възраст, когато те започнали да се повтарят и медиците отново приложили фенитоин, както и карбамазепин, след което припадъците спрели.

Но човекът се измъчвал от постоянни панически атаки и тремор, отбелязано било и забавяне на мисленето и речта. Такива пристъпи не се съпровождали със загуба на съзнанието и продължавали по 30-60 секунди, понякога десетки пъти на ден.
Опитите да се овладеят те не дали резултат и човекът преминал клинично лечение, при което лекарите установили склеротични изменения в хипокампа. Продължителните наблюдения на активността на мозъка му се провеждали с електроенцефалорафия.

След спирането на фармакологичните средства епилептичните припадъци се възобновили в класическия вид. Осем часа след един от тях, при поредната ЕЕГ, пациентът преживял изключително ярка психоза след припадък.
Внезапно той замрял, след това започнал тихо да се моли. Накрая закрещял: „Ти си Адонаи, Господ“, изправил се, махнал електродите на енцефалографа и тръгнал из клиниката, призовавайки хората да се присъединят към него, крещейки: „Господ ме изпрати при вас!“ Впоследствие болният разказал за дълбоко преживяване на „божествено явление“. Психотичното състояние било овладяно с оланзапин и след няколко часа бълнуването спряло.

Данните от ЕЕГ показали, че в минутите на психоза при пациента се е развила изключително висока активност на гама-ритмите (с честота 30-40 херца) в лявата част на префронталния кортекс на главния мозък. На фона на епилепсията на темпоралния лоб локализираният в тази област скок на гама-ритми може да сочи, че развитието на психоза с религиозна окраска е било предизвикано от нарушение на работата на доста обширна невронна мрежа, свързваща редица области на мозъка.

Учените смятат, че това може да е така наречената мрежа на пасивен режим на работата на мозъка (Default Mode Network, DMN), чиято активност може да се забележи в мозък, намиращ се в състояние на покой. Нейните функции остават неизвестни, макар някои хипотези да свързват работата на DMN с възникването на феномена съзнание.

Аномална активност на DMN се отбелязва при шизофрения, на последните стадии на която нерядко се развива подобен синдром с религиозна окраска.

http://megavselena.bg/gospod-me-izprati-pri-vas-skaniraha-mozyk-pri-bozhestveno-otkrovenie/
от Theodora V
17 Май 2016, 15:59
 
Jump to forum
Jump to topic

Относно вечната тема за остарялата образователна система

http://www.img-share.eu/f/images/106/knigia9nffmS.jpg Тази година в клюкарското фейсбук пространство има голяма активност по повод началото на новата учебна година и прочетох какви ли не коментари и съвети към ученици, учители и образователна система. Небивала активност, малко позабравена будност през последните две десетилетия.
Най-интересни бяха коментарите свързани с ползата от ученето и вечната тема за остарялата образователна система, как на нищо не се научавало в училище и колко много примери за успели хора има по света, които не изкласили гимназията. Как училището убивало талантите в децата, как те излизали духовно осакатени от него.
Всички тези негативни отзиви могат да произтичат от мисловната парадигма, в която се е поставил човек. Когато възприемаш образованието като нещо, което държавната институция те задължава (както е по закона за задължително и безплатно образование до определена възраст) да правиш, когато възприемаш това действие единствено като средство да придобиеш документ, който би ти помогнал да намериш просто някаква работа в бъдеще и нищо повече от това, когато възприемаш успеха единствено материалистично (натрупване на пари по банкови сметки, къщи, коли, удоволствия от всякакъв тип, известност, бляскавост и светска суета), то няма как да ти доставя удоволствие такова едно задължение, при тези съществуващи примери около нас. Още повече, това изисква усилие, самоконтрол и дисциплина, които възпитават духа, а не тялото. Когато си на срещуположната парадигма, която изисква саморазвитие на личността, тогава лошото образование е средство да усъвършенстваш дори самото него, защото можеш да разбереш, че всъщност училището и университетът не са те научили на всичко нужно за живота. Дори не е необходимо. Но без тях прозорецът остава затворен, видимостта е скъсена, хоризонтът е неясен.
От Средновековието до днес висшите училища (днес университети) са истински домове на научния прогрес, на идейния прогрес, на духовното развитие (извън и освен религията), тези които могат и развиват знанието и променят образованието. Без тях нищо нямаше да е същото. Те постоянно и макар невинаги видимо променят и образователната система, пишейки и усъвършенствайки учебниците, подготвяйки самите учители, които трябва да обучават и възпитават. От гледна точка на положеното усилие не е никога излишно да се образоваш, след което можеш да оцениш дали си е заслужавало. Но след време. Преди всичко ние трябва да си дадем дефиниция на успеха, който така силно желаем. Какво е за нас той? Какви са неговите измерения и в какво се изразява? Ако успехът се ограничава до материалните блага, тогава може би университета е излишен, може би и гимназията е излишна. Ако успехът е преди всичко умение за разбиране на стойностите, на важните неща, на отношенията между тях, на оценките на околните за нас и на нашите самооценки и оценки за другите, поставяне на проблеми, идеи и въпроси, решаването им, разширяването им, поглед в неясното бъдеще, поставянето на критерии и т.н., то образованието, макар институционално, е механизмът за насърчаване на развитие на личността, не за осакатяване. Въпреки огромните усилия и неразбирането, заслужава си.

Автор: Венелин Альошев
от Theodora V
19 Сеп 2015, 23:43
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: В Една Света Съборна и Апостолска Църква

Болгаролюб си го знаем, че има пиперлив език, но е нашо момче. Не е лош човек.
от Венци Тоневски
16 Май 2016, 12:00
 
Jump to forum
Jump to topic

Бедните пред храма..

http://www.hristiqni.com/images/hrama.jpg

Искам да ви разкажа нещо. Това се случи наскоро пред една централна столична църква. Беше неделен ден, стоях пред входа. Наблизо стоеше просяк – окъсан човек с измъчено, изпито лице и гладни очи. Минеше ли някой, той протягаше срамежливо ръка. Беше доста студено и той трепереше в своите дрипи като болен от треска. В другия ъгъл се беше сгушила циганка с бебе в скута.
В този момент от храма излезе як широкоплещест младеж с бръсната глава.


– Пак ли вие?! Махайте се оттук! – извика той с изкривено от злоба лице и посегна да удари просяка. Онзи се сви като пребито куче и покри с ръце главата си. Бебето заплака. Младежът, както изглежда, беше охранител или нещо подобно.
Възмутих се от тази грозна сцена. Стана ми тежко.
– Какво правите? – застанах аз между просяците и младежа. Той ме изгледа мрачно.
– Ти пък кой си?
Представих се и казах, че познавам много добре отците от храма.
– Ще се оплача от вас на отец N (предстоятеля), господине. Не мисля, че ще запазите работата си.
Младежът се стресна от думите ми. Той явно не беше готов за такъв развой на нещата. Обърна се и се шмугна бързо вътре.
След малко той се появи отново. Този път с него беше някаква дебела лелка. Гушата ѝ се тресеше – навярно от раздразнение и гняв – и всичките тлъстини по тялото ѝ подскачаха.
– Тоя ли ти се прави на интересен? – изграчи високо лелката, щом ме видя.
Потвърдих, че, да, аз съм тоя, който се прави на интересен. И между нас се завърза следният любопитен разговор:
ЛЕЛКАТА: Какво искаш?
АЗ: Защо пъдите тези хора? Какво са ви сторили?
ЛЕЛКАТА: А те какво търсят тук? Да ходят да просят другаде!
АЗ: Ми къде другаде да отидат? Кой ще им помогне?
ЛЕЛКАТА: Да ходят където щат!
И тя хвърли свиреп поглед на жената с бебето.
ЛЕЛКАТА: Пак ли тая шматка! Махай се!
АЗ: Защо говорите така на една майка?
ЛЕЛКАТА: На тая циганка ли?
АЗ: Ми какво като е циганка? Тя не е ли човек? Христос не е ли умрял за нея?
ЛЕЛКАТА (презрително): Христос? За една циганка?
АЗ: Добре де, циганка, миганка… Христос е умрял за всички – негри, араби, цигани…
ЛЕЛКАТА (възмутено): Христос е бял…
АЗ: Христос е семит, азиатец…
ЛЕЛКАТА (непреклонно): …виж Го на иконата – рус, със сини очи!
АЗ: Добре де, и чист ариец да е – какво значение има?
ЛЕЛКАТА (важно): Има голямо значение.
АЗ: Не знаете ли какво пише в Евангелието?
ЛЕЛКАТА: Че какво пише в Евангелието?
АЗ (цитирам по памет): ”…Гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте… Тогава и те ще Му отговорят и ще кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?! А Той ще им отговори и ще каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия, и Мене не сте го сторили” (Мат. 25:42-45).
ЛЕЛКАТА (без да ме слуша, категорично): Това са глупости. Какво правят тия отрепки пред храма? Да се махат оттук! Да ходят да просят другаде!!
Междувременно около нас се събра групичка енориаши, по-точно енориашки. Прясно изповядани и причастени, те ме гледаха втренчено като някаква зловеща твар, дошла да скверни техния храм. Очите им пламтяха с опасен блясък. Тези праведнички изглеждаха тъй, сякаш след миг ще грабнат камъни и ще ме пребият като някой нечестивец от Стария Завет. Не ми оставаше нищо друго освен да бягам оттам.
Днес, когато си мисля за този епизод, разбирам, че той не е бил случаен. Подобна сцена би могла да се разиграе пред всеки наш храм. Защо наистина мразим толкова силно онеправдания, отритнатия, клетника? Наистина ли го смятаме за враг?
Кой е той? Просяк? Значи е отрепка, аутсайдер! Не прави тлъсти пачки пари като нас! Емигрант, бежанец? Душманин, враг на Европа и България, на добри хорица като нас! Защото ние със сигурност никога няма да станем бежанци! А може би е циганин? Същество от низша раса! А може би дори не е християнин, не е православен? Значи изобщо не е човек!
Друг случай. Друга столична енория. Една жена, една млада майка, самотна, изоставена от мъжа си, без роднини, с две малки дечица, бедстваше и гладуваше. Добри хора я насочиха към храм, в който навярно можеха да ѝ помогнат и да я подкрепят – най-малкото поне щяха да ѝ дават остатъците от трапезите по сватби и кръщенета. Такава беше идеята на свещеника. И какво мислите, че стана? Тежко ми е да го казвам, но жената избяга като попарена оттам. В недрата на енорията – не знам как е станало това – се зароди идеята, че трябва да помогнат на тази жена, на тази нещастна майка да се отърве по един радикален начин от проблемите си.
– Тая не може да си гледа децата – заявиха няколко от най-ревностните енориашки. – Те трябва да ѝ се отнемат. Да напишем писмо (т.е. донос – А. Р.) до социалните служби. В детски дом ще им бъде по-добре.
”Тая не може да си гледа децата!” Интересно, как са се добрали до този извод? Та те я познаваха само от няколко дни. Наистина, какво блестящо решение! Да ѝ вземат децата! Да я отърват от мъките за тях! Да отърват децата от майката! Да отърват майката от децата! Мисъл, достойна за истински християни!
И така, вместо да ѝ помогнат или поне – ако не могат друго – да ѝ обърнат гръб и да я зарежат, те искаха да ѝ направят зло. Защо някои хора толкова обичат писането на доноси? Да не би да се чувстват жизнени и витални, правейки го? Жената, както казах, избяга като попарена. ”Повече никога няма да стъпя в православен храм”, каза тя.
Такива работи.
Не ми се ще да го казвам, но ми се струва, че в тези два случая се отразява нещичко от днешната ни същност. Виждаме в тях като в огледало лицето си – безсърдечното лице на фарисея. Къде останаха св. Йоан Милостиви и многото други като него? В миналото. Нямаме вече нищо общо с тях. Минали са времената на праведниците, на мъчениците и героите. Кръвта ни е зелена, жабешка… няма у нас ни порив, ни смелост, ни пламък, ни жажда за правда, ни религиозна жар и копнеж. Не сме нито студени, нито горещи, ни такива, ни онакива. ”Зная твоите дела: ти не си нито студен, нито горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито студен, нито горещ, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:15-16). Та чуйте само разговорите на нашите събратя, православните християни. Отидете в най-близкото кафене до храма след литургия. За какво си говорят тези хора малко след като са излезли от Божието присъствие? след като са стояли пред лицето на Господа? Може би за Духа? за Писанието? за правдата? за това как се търси тя? за това, че са готови да умрат за нея? Ами! Разправят си какво са яли и какво са пили, къде са пътували или пък обсъждат в коя чужда страна да изпратят децата си (истински патриоти!). Това не са разговори между духовни хора. Това дори не са разговори между душевни хора. Това са разговори между плътски хора. Това са разговори между езичници. Цигарки, кафенца и разговори за това какво са яли и какво са пили – на 50 метра от Кръста и димящата кръв на Богочовека!
Е, приятели, защо тогава сме недоволни? Какво не ни харесва в днешната БПЦ? Разбира се, че ще имаме такава църква, каквато заслужаваме. Каквито сме ние, такива ще са и нашите водачи. Господ ще ни изпрати истински монаси-нестежатели – с тежки кореми, разкошни раса, скъпи часовници и коли. Подходящи за нас клирици, алчни за пари, гладни и жадни – но не за правда. Подходящ владика – свеж като свещ и вещ като вещ. Пастири, които, след като са изклали и изяли цялото стадо, търсят и последната изгубена овца, за да я изядат и нея.
Гонейки с юмруци по-малките братя (Мат. 25:40) на Христос или пишейки доноси срещу тях – каква стойност мислим, че има фарисейското ни благочестие? това, че всяка неделя ходим на църква? Мислим ли, че така ще угодим на Бога? ”Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой иска от вас да тъпчете дворите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове: каденето е отвратително за Мене; новомесечия и празнични събрания не мога да търпя: беззаконие – и празнуване! Душата Ми мрази вашите празници: те са бреме за Мене; тежко Ми е да ги нося. И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни” (Ис. 1:17-18).
И Господ, сърдит, си затуля ухото
за светата песен и херувикото!…
Ето, дава ни се възможност поне веднъж в живота си да направим някому нещо добро – а без това всичките ни пости, литургии, изповеди, поклони не струват нищо в Божиите очи. И ние, естествено, си правим оглушки! минаваме надменно покрай умоляващите очи и протегнатите ръце, обръщаме им студено гръб! Как ще излезем тогава на Страшния съд? Какво ще кажем на Праведния Съдия? Че сме мърморели цял живот молитви? удряли сме усърдно чела в земята?… ”Не ви познавам! Идете си от Мене в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели”.
Да, приятели! Остава да виси със страшна сила въпросът: какво търсят бедните пред храма?
Какво търси пред него Христос?
Православие.бг
от Венци Тоневски
18 Май 2016, 19:03
 
Jump to forum
Jump to topic

Национализмът обяви държавен джихад на религиозната свобода

http://www.svobodazavseki.com/images/vmro_13597.jpg

Като в умилителни сцени от „Под игото“ страната отново е обхваната от патриотически възторг, чиято причина днес не е нашата свобода, която, както добре знаем от историята, е отдавна извоювана. Грижата днес е за нейното съхранение, опазването на святата ни и права вяра от попълзновенията на кървавия ислямизъм, но и на не по-малко опасните зарази на всичко чуждо, което настъпва коварно от Запад, а и на тази змия в пазвата ни, която сепаратистки се таи от векове под формата на мирен местен ислям, за да руши подмолно българщината и да я потурчи отново рано или късно.

След уникалните по своята правна неграмотност законопроекти на БСП за промяна на Закона за вероизповеданията и все по-яката братска прегръдка между „европейци“ и „патриоти“ във властта, замаяни от своя нов, неочаквано висок политически полет, ВМРО надигат за пореден път цунами от промени в общинските наредби за опазване на обществения ред, чиято всепомитаща вълна достигна вече и столицата. Святата цел, която обаче трябва да се позагърне в името на националната сигурност с малко политическа коректност, е, покрай бурки, шамии, пошове, чалми, разбойнически маски и противогази, да се удари отново всичко, което не бива да се тачи и милее като българско и родно. Мотивите на законопроекта на БСП за промяна на Закона за вероизповеданията изразяват съвсем откровено общата цел на леви и десни, малки и големи в политиката, обединени явно от увереността им в липсата на електорален потенциал сред вярващите, което впрочем ги движи единствено и при всички останали техни действия – да се предотврати една „груба намеса във вътрешния мир в страната“ от страна на всякакви религиозни заплахи и нечистотии.

„През последните няколко години в страната се наблюдават тенденции за навлизане на чужди вероизповедания и проповядването на религии и религиозни учения със съмнителен, дори агресивен характер. ... на определени места в страната се проповядва радикален Ислям и в страната навлизат чужди религии, които нямат регистрация в страната, а техните ритуали, обичаи и специфики, не само са чужди на българина, но съставляват груба намеса във вътрешния мир в страната и представляват заплаха за националната сигурност.“

Т.е. – на гърба на вярващите трябва да се разиграе поредният пошъл театър на загриженост за националната сигурност, да се отчете по социалистическому, че се вземат мерки срещу терора, но и да се даде воля на най-съкровения кеф за началника – да храни тълпата със зрелища и палавото дяволче, което живее у всеки духовен инвалид във властта – богомолците да целуват първо неговите ръце, после на своите светини. Ставаме свидетели на поредния тур за овации на неизживения комплекс на социален садизъм у парвенюшката ни власт към безпомощния, към малкия, незначителния, безопасния в тази поредна гладиаторска гавра с вярата му насред балканския ни Колизеум.

Трябва да отбележим, че под „вътрешен мир“ в този високопарен текст в дълбокопровинциален и логически залутан стил, повеян сигурно от първата читанка на автора, очевидно не се разбира мирът като състояние на невойна, а мирът като свят, т.е. става дума за комфорта на „българския свят“, който и да е той, но определено мистичен и известен само на малцина посветени патриоти, единен и неразбиваем комплекс от непреходни общи, български ценности, които не трябва да се пипат и оскверняват. Кои се те – ще видим по-нататък. Дай, сега да наложим забраната! Като се проследят предложенията и в закона, поднесени с езика на докладите на БКП, според който ограничетелните мерки се вземат, за да се осигури „икономическото развитие и благосъстоянието на населението“, и сега тези в Наредбата на СОС, се оказва, че физическата сигурност на хората е едно на ръка, но най-важен си остава българският мир и духовната му чистота. С една дума – националната чистота, така както може да я разбира един титан на нравите и мисълта като Каракачанов – агент Дончо, Иван, а може би Дядо Иван. Вижда се и с правно невъоръжено око, че жертвите на терора са само ключ за прашасалия скрин със старите плочи с патриотарски евъргрийн от всякакво естество и цели. Най-вече тясно политически, защото да говорим за други, истински цели, извън тях у нас, е просто несериозно.

Според тези всеспасителни пожарогасителни предложения националното духовно пространство тутакси трябва да се опразни откъм всякакви противоестествени за него елементи. Бурки, нинджи и кислородни маски трябва незабавно да отстъпят място на широките ведри лица на българското – румени, засмени, в еуфоричен възторг от победите на социа..., ъъ... родното във всички негови измерения. Но разбира се, наред с него – от злите образи на чуждото ще трябва да се очисти и цялото публично пространство, земя и небо, звяр и природа, като изрично се забранява „всякаква религиозна дейност на публична общинска собственост“, без това да е предварително разрешено по съответния ред. Така че, за да четете дори Йоан Златоуст в Столичната библиотека, ще ви се наложи да искате разрешение, ако се установи, че правите това поради религиозни подбуди. А все ще се намери кой да ви пита. Е, някой ще каже – покрай сухото, гори и мокрото. Пък и Св. Йоан със сигурност ще се съгласи да понесе всякакви себеотрицателни ограничения в името на верската чистота на българина и неговия мир, нищо, че той не е бил етнически българин, както впрочем и Исус – сега един от най-чистите образи на българщината. След Левски, разбира се!

Тази тотална живителна чистка ще прониже и ефира, без да е много ясно в каква степен е той общинска собственост. Тази горна част на българския мир ще се брани чрез опразването му откъм всякакви „чужди на българина“ звуци и картини, предавани от нещо друго освен натуралния човешки глас или от самата майка-природа, т.е. такива чужди за нас аудио-видео феномени, пораждани от усилватели, рупори, тонколони, стари грамофонни фунии, екрани, таблети, смартфони, плакати, транспаранти, веещи се стационарно или разнасяни мобилно от някой от трите национални хеликоптера, балони, надписи по елементите на градския транспорт, светлинни ефекти, включително и лазерни, морзови сигнали и картини от естествени и изкуствени насаждения и др., от които можем да бъдем заливани и облъчвани зловредно от гласовете и образите на мюезини или разпищолили се чуждоземни евангелисти, които гръмогласно хвалят Исус в някой кът наша родна общинска собственост с мощните си вносни уредби. Засега остава отворен само въпросът – ако сам Бог прогърми от небесата или сведе лик да погледа някой мач на националния стадион, кое от вероизповеданията ще отнесе глобата.

Ама, ето го и самия проект в цялото му интелектуално великолепие:

Цялата статия от тук: http://www.svobodazavseki.com/comments/433-natzionalizmat-obyavi-darzhaven-dzhihad-na-religioznata-svoboda.html
от Венци Тоневски
20 Май 2016, 19:01
 
Jump to forum
Jump to topic

Над 40 000 плакаха и се радваха заедно с Христо Стоичков на шоуто по случай 50-годишния му юбилей

https://1.bp.blogspot.com/-z4miGHoxcJs/Vz908Vqq9UI/AAAAAAAE7L8/MbsR0t_N1EUxZcFPoerJdGlUCddDp7D_QCK4B/s640/hristo50-1-795163.jpg

http://bulgaria24.blogspot.bg/2016/05/40-000-50.html

Христо Стоичков за пореден път изуми България, поднасяйки й грандиозно шоу в своя последен мач пред родна публика. Над 42 хиляди души мръзнаха под проливния дъжд, но не искаха да си тръгнат от стадион "Васил Левски". Железният воин на няколко пъти изпусна сълзите си, особено когато бяха почетени покойните Трифон Иванов и Йохан Кройф. Гайдите засвириха в памет на легендарния Трифон Иванов, а на терена се появи внукът на покойния железен бранител. Стоичков не успя да сдържи сълзите си и се разплака, а в същото време целият стадион аплодираше на крака непрежалимия Туньо. Ицо връчи по една фланелка с надпис на гърба "3+8" на дъщерите на Трифон.
Трима президенти - Петър Стоянов, Георги Първанов и Росен Плевнелиев, и един патриарх бяха на стадиона. Тук бяха и всички близки и приятели на Камата, начело, разбира се, със съпругата и двете му дъщери.

Благодаря ви, без вас нямаше да побеждаваме, без вас нямаше да има САЩ-94, направи трогателно признание към публиката Стоичков.
Тимът на Камата победи с 4:1 световните звезди.Фантастичен гол на Красимир Балъков даде аванс на "белите". Магическият халф направо разстреля Хорхе Кампос от 17 метра, като топката се удари в горната греда и влезе в мрежата за 1:0. Попадението дойде след комбинация между Костадинов, Лечков и Балъков.
Легендарната осмица на три пъти пропусна да вкара през първата част, като веднъж Хорхе кампос го спря с невероятен рефлекс. Наско Сираков пропиля първата възможност в 6-ата минута, след което отстъпи мястото си на Димитър Бербатов. Последният също пропусна в края на първата част, когато бе изведен отлично от Йордан Лечков. На 40-ата минута Атанат Узунов даде край на първото полувреме.
Секунди преди началото на втората част Стоичков показа голямата изненада за феновете. Камата извади от тунела на "Васил Левски" - трофея от Шампионската лига, който бе спечелен от Барселона преди точно 22 години. Той и няколкото негови съотборници от този тим, сложиха оранжеви фланелки с 14 и вдигнаха купата пред всичките 42 000.
Втората част започна под проливен дъжд и нов гол за Стоичков и компания. Този път точен бе Митко Бербатов с глава, след като засече перфектно центриране на Камата. Стоичков подаде още веднъж фантастично на Бербатов, който стреля от воле, но този път Фернандес спаси.
В 50-ата минута Мартин Петров замени Стоичков, който отново бе силно аплодиран. 150 секунди по-късно Мартин Петров с красив гол вкара за 3:0. Камата пък се върна на терена след няколко минути извън игра.

Пред препълнените с над 42 000 зрители трибуни на стадион "Васил Левски", историческият за България юбилеен мач по случай 50 години Христо Стоичков започна с десетки гайдари, които влязоха на терена и подканиха световните звезди с българската музика.
Преди това, докато играчите загряваха на видео стената Стоичков разказа своята футболна история. Камата не излезе да загрява, въпреки скандиранията на публиката, която буквално избухна след неговото излизане преди срещата. Това стана буквално след представянето на всичките звезди. Тимът на Стоичков бе в бяло, а гостите в червено.
Секунди преди началото на срещата Стоичков почете големия си приятел Трифон Иванов. На фона на "Излез е Дельо хайдутин" всички по трибуните и на терена отдадоха почит към великия защитник. След това Стоичков отиде да прегърне децата на Трифон и да се снима с тях със специални фланелки в чест на Туньо.
В 14-ата минута срещата отново бе прекъсната, но този път, за да се отдаде почит на Йохан Кройф, а неговия внук получи специална фланелка от Ицо Стоичков под аплодисментите на трибуните.
На почивката Стоичков бе награден специално от министър Красен Кралев, кмета на София Йорданка Фъндъкова с различни награди.
СТОИЧКОВ ТИМ - ТИМ НА ЗВЕЗДИТЕ 4:1
1:0 Балъков (10)
2:0 Бербатов (42)
3:0 М. Петров (52)
3:1 Жули (64)
4:1 Стоичков (67-дузпа)
Стартов състав на Стоичков тим: Байя, Бенариво, Попеску, Хубчев, Серхи, Хаджи, Балъков, Сираков, Костадинов, Лечков, Стоичков
Стартов състав на тим на звездите: Кампос, Малдини,Кандела,Карембьо, Тугай, Гутиерес, Алберитини, Жули, Новак, Каморанези, Папен
Стоичков тим бe в състав: 1. Байя, 22 Рюштю, 2. Бенариво, 5 Хубчев, 6 Попеску, 6. Бакеро, 6. Алесанко, 7. Костадинов, 7 Гойкоечея, 9. Пенев, 9. Лечков, 9. Бербатов 10. Хаджи, 10. Сираков. 11. Бегиристайн, 11. Боримиров, 12. Серхи, 13. Йорданов, 15. Ж. Карлос, 17. Бончо Генчев, 17. Мартин Петров, 17. Георги Миланов, 19. Хубио Салинас, 20 Красимир Балъков, 20. Мигел Надал
Тимът на звездите: 1. Хорхе Кампос, 12. Фернандес, 13. Станислав Черчесов, 4. Венсан Кандела. 5. Паоло Малдини, 6 Тугай, 7. Мауро Каморанези, 9 Жан-Пиер Папен, 10. Карлос Валдерама, 10. Футре, 10. Петър Новак, 10. Снайдер, 11. Даниеле Масаро, 11. Алексей Михайличенко, 13. Беланов, 15. Гутиерес, 16. Крайовано,17 Жули, 18 Иван Саморано, 19 Салваторе Скилачи, 21 Деметрио Албертини, 22. Кристиян Карембьо

Главният герой в тазвечершното шоу "50 години номер 8" Христо Стоичков си пожела да види стадион 'Васил Левски" отново пълен и публиката така ентусиазирана при бъдещи победи на националния отбор по футбол и любимия му ЦСКА.
"Като видях пълния стадион, си спомних за мача с Германия. И тогава беше дъжд и кал, но победихме, макар да губихме с 0:2. След няколко дни пак има мач на този стадион. Финалът за Купата на България. Надявам се и тогава стадионът да е пълен и да стане голям мач и ЦСКА да победи.
Завръщане в ЦСКА? Друг път ще говорим на тази тема... На този етап няма как да се върна в България. Имам договор до 2020 година, но не забравям откъде съм тръгнал", заяви Стоичков.
Стоичков допълни, че е направил мача на деня, в който българин за първи път спечели Шампионската лига с надеждата да има и други след него, които да завоюват най-престижния клубен турнир.
Камата благодари на феновете за присъствието на стадиона и подкрепата въпреки лошите атмосферни условия и заяви, че с това те и колегите му са доказали, че любовта и уважението не се купуват с пари.
от spravedliv
21 Май 2016, 12:13
 
Jump to forum
Jump to topic

„Да простим ли, или не” - туй е въпросът

Страницата на п-р Станимир Радев

http://img.youtube.com/vi/yRqukQRkb0g/0.jpg

Въпросът за простителността и непростителността не е нещо ново. Той стои откакто съществува човекът. Мисля, че тази тема е актуална винаги, защото е важна, дори съдбоносна. Ние или ще правим едното, или другото. Простителността е търпение и добри чувства. Да простиш на някого значи, че не си настроен лошо към него, а го уважаваш, обичаш и търпиш.

Силата за простителност в нас идва, ако се смирим да проявим търпение, страх от Бога, да познаваме Божието Слово и да искаме да го изпълняваме. С други думи, простителността още е разбиране за понасяне слабостта на другия. Тези неща стават с вяра. Да простя значи да угодя на Бога, не на себе си.

Матей 6:14-15 „Защото, ако вие простите на човеците съгрешенията им, то и небесният ви Баща ще прости на вас. Но ако вие не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият небесен Баща няма да прости вашите съгрешения.” Питаме „защо”? Защото не е справедливо да живеем със злоба, яд и лоши чувства, а се нуждаем Бог да прости и на нас.

Матей 18:21-22 „Тогава Петър се приближи и му рече: Господи, до колко като ми съгреши брат ми да му прощавам, до седем пъти ли? Исус му рече: Не ти казвам до седем пъти, но до седемдесет пъти по седем!” Според този текст, мислиш ли, че можеш да се молиш по следния начин: „Господи, прости ми, ти знаеш сърцето ми...”, а да не искаш да простиш на някого, за когото Исус е умрял, както и за тебе.

Какво биха представлявали хората, ако не познаваха простителността?! Щеше да бъде свят на ужас, хора-вълци, всякакво зло, а не на разумни хора. Искаме или не, непростителността се оказва много голям проблем. Проблем, който лесно може да те закара в ада. Това първо е проблем за нашата вяра и святост. Човек прощава с вяра и според това колко е духовен и израснал. Затова Исус категорично заяви: „Прощавайте и ще бъдете простени!”

Да прощаваме до седемдесет пъти по седем всъщност означава да прощаваме винаги. Защо винаги? Ами защото и ние самите винаги молим Бог да ни прости. Това че искаме Бог да ни прости, показва, че ние винаги сме му длъжни, понеже често престъпваме Неговата воля, дори понякога без да знаем това и живеем несъвършено. Ако ние винаги сме длъжни на Господа, значи сме длъжни винаги и да прощаваме. В Господната молитва, Исус учеше да се молят така: „...прости нашите дългове (грехове), както и ние прощаваме!” Да се прости грешката на другия е по-велико и по-привлекателно, отколкото човек да доказва, че е прав.

Какво още означава да простим? Това е добра вътрешна сила в нас, която балансира чувствата ни, прави ни способни и силни да понасяме. Да простиш, това значи също да пречупиш гордостта и ината в себе си. Значи да победиш себелюбието си.

Да простиш означава да спечелиш едно сърце, вместо да го отблъснеш и загубиш. Да прощаваш, значи да обичаш другия.

Вярвате ли, че простителността е проява и на любов? Комбинацията на смирение и любов трябва да стопи в нас всякакво зло и непростителност. По принцип би трябвало да е така, но на практика дали го правим е съвсем друго нещо. Добрите чувства в нас трябва да разрушат непростителността и тя да се разпадне.
Някой се е изразил така: „Който не умее да прощава, разрушава моста, по който сам ще трябва да мине.” Аз бих казал още, че човек ако не прощава, той не мисли за Христос, затова ще се измъчва, страда и нещо ще му тежи, съвестта ще го атакува. Да знаеш да прощаваш и да можеш да го правиш е изкуство и вътрешна сила, която не можеш да научиш в никой университет. Това изкуство се придобива чрез Святия Дух в лабораторията на сърцето, когато то е огряно от Божията светлина.

Как би могла да дойде непростителността? Обикновено чрез думи, от които се засягаме. Тогава бързаме да реагираме, настройваме се срещу човека, говорим неща, които не трябва да говорим, вместо да премълчим и да разсъдим как да постъпим. Непростителността идва, когато не сме на нужното духовно ниво, когато сме слаби и нямаме сила, когато Словото не е в нас както трябва. След като се въвлечем в неправилна ситуация от някого, тогава може чувството на обида да ни завладее и да не искаме да простим, но ако още в началото се справим по Библейски с тази ситуация, нещата ще се развият по друг начин и непростителност няма да бъде допусната да ни владее.

Човек трябва да е наясно да дава ли място на непростителността или не. Ако един християнин се смири и спре разправията с някого, тогава се спира и идването на непростителност. Винаги трябва да помним Библейския начин на постъпване, защото човешкият начин води до плътски реакции.

Възниква един също важен въпрос. Защо трябва да простим? Какво може да се случи ако не простим? Вероятно може би следното: Запазваме греха си и оставаме без прошка за него. Не изповяданият грях е пречка за отговора на молитвата ни. Като не искаме да простим, ние отваряме врата на дявола. И ако не се вземат мерки, не се знае какво той може да направи и той ще има право пред Бога за това. Той ще ни клевети пред Бога и това ще е право.

Практиката показва, че непростителността търпи наказание. Когато не искаме да простим, ние приличаме на дявола, който не познава милост. Искаме ли да се оприличаваме на него? Ще кажете „не”! Ами тогава, давайте да прощаваме!
Непростителността ще ни води към вътрешно неудовлетворение, тежест, измъчване и болести. Спокойно можем да кажем, че самата непростителност е болест – болест на душата. Още по-лошото е, че както във физическото тяло, така и в душата – едната болест води до друга.

Непростителността прави човека все по-огорчен; огорчението го озлобява допълнително; това отблъсква отсрещните, които започват да го отбягват; а това от своя страна води до все по-голямо нараняване в човека. По-нататък процесите продължават да се задвижват с уединяване, усамотяване и дори нежелание за контакт с хора, поради страх от ново нараняване и страх от унижение. Бягайки от хората, човекът бяга от единственото лекарство срещу своите болести –любовта.

Любовта към хората, е единственото доказателство, че обичаме Бога (І Йоан 4:20). Любовта е единственият начин да победим страха, защото в съвършената любов няма страх (І Йоан 4:18).

Любовта към хората е също така единственият начин да победим непростителността, която съдържа в себе си гняв, омраза, огорчение и следователно – осъждение. Това е така, понеже, като четем в този стих, осъждението се съдържа в страха, но в любовта няма страх, така че, чрез нея ние побеждаваме и страха и осъждението, което той съдържа. Но не можеш да твърдиш че обичаш някого, ако го отбягваш. Коренът на непростителността е в егоизма на човека. А единственият начин за победа над егото, е любовта към другите, понеже тя изисква жертва. А жертвата директно поставя егото ни на олтара, и Божият Дух слиза, за да го пояде. Ето това е жертва, угодна на Бога.

Непростителността е част от стария ни човек, който преди да дойдем при Бога е бил почти изцяло подчинен на дявола. Идвайки при Бога, всяка територия в душата ни, която е била покорена на дявола, трябва да бъде превзета от Бога. Непростителността да бъде заместена от простителност. Страха - от смелост, търсенето на своето - от търсене ползата на другия, егоизма – от любов. Нашето съгласие с непростителността е като вода, която напоява семената й и те започват да дават все повече и повече плод, като по този начин правят непростителността да расте и пуска нови, по-здрави корени. Можем да я оприличим на духовна проказа. Дали би искал Бог да те вижда по този начин? Непростителността може да ни направи затворени, мълчаливи и тъжни, така щото хората да се чудят за нашето поведение.

Простителността е нещо, което трябва не само да придобием, но и да свикнем с него, за да ни бъде добре. Ако човек не се смирява, той трудно и ще прощава. Гордостта е скарана с простителността. Ако имаме проблем с непростителността, вярвам, че усърдната молитва ще ни помогне, а също и постът. Трябва час по-скоро да се отървем от това чувство на непростителност, което лесно може да обхване човека. Защото това качество е било в основата на много кавги, дрязги, разцепления, раздори, омраза и презрение между хората. Дяволът точно това иска. Той също може да проповядва в съзнанието на хората. Трябва да помним, че дяволът няма да ни настрои за мир, единство и уважение.

По принцип всеки е добър към себе си и е склонен да оправдава своите си постъпки. А можем ли да съдим себе си, както съдим другите? Защо понякога сме много взискателни към тях, но не и към себе си. Човекът обича себе си и никак не му е приятно да го обвиняват. Тогава той е склонен да вижда грешката на другия като много голяма, но не вижда, че и той понякога прави същото. Непростителността помни лошата случка, човек си я повтаря и преповтаря в ума. Питаме ли се кой натрапва това в нас? Не казва ли Словото, че комуто предаваме себе си като послушни слуги,слуги сме на оня, на когото се покоряваме, било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда.

Непростителността е злопаметство, за да помниш злото. Това обаче ни разяжда от вътре. Непростителността мисли за реванш - как да отвърне на другия, да отмъсти, да направи ”око за око, зъб за зъб”. Може ли такъв човек да каже: „Господи, прости ми”, след като не изпълнява това „както и аз прощавам.” Ще чуе ли Бог такава молитва?! Има и случаи, когато оскърбеният човек, заразен от непростителност, не се разправя или кара с другия, но отминава това с гордост, надменност, с презрение или вътрешно огорчение. Въпреки че не взема участие в размирици и външно изглежда, че всичко е нормално, и дори че той е правият, скритата непростителност обаче си остава в него.

Простителност е, да се запазят старите добри отношения, сякаш нищо не се е случило. В противен случай човек загубва приятеля си, ближния или съседа. Простителността не издига прегради между себе си и хората, а обратно – събаря преградите. Непростителността обаче е нещо опасно, защото също пречи на духовното ни израстване. Това качество няма нищо общо със святостта.

Кои в повечето случаи, са причините за непростителност? Нека пак да повторим, че главната причина е липсата на любов в сърцето. Например, ако човек има любов, би ли се заяждал толкова старателно за грешките на другите? Любовта прави човека добър, прощаващ, забравящ, прави го великодушен към другия. Любовта влиза в положението, тя разбира слабостта на отсрещния и му съчувства.

Павел казва, че любовта не върши зло на ближния. Любовта прави да понасяме несъвършенствата на другите и лесно да забравяме. Тя не се смущава от трудните хора, за да им прости. Хората убиваха Исус, а Той се молеше: „Господи, прости им!” Той не се настрои срещу тях, въпреки че му правеха най-голямото възможно зло.

Нашата простителност изтрива грешката на другия, защото да простиш е уважение и проява на любов. Това означава, че ти приемаш този човек отново и не го отхвърляш или презираш. Не направим ли това, вероятно ще направим плътски неща.

Защо още да прощаваме? Защото прошката към другите хора, е форма на благодарност към Бога, затова, че Той е простил на нас. Тя също така, е естествено следствие от радостта, която обхваща сърцето, когато греховете бъдат простени.

Простителността е добър плод пред Господа. Християнската практика показва, че който прощава, той е силен духом. Защо има понякога борба в човека дали да прости или не? Да простиш, това е изпит, защото си изкушен да се обърнеш към непростителността, както много хора правят. Тук е нужно онова израстване и зрялост, които ще ни доведат до разбирането защо да простим.

За да простя на някого аз трябва да надвия злото в себе си, което ме кара да не прощавам. Но щом победя себе си и простя, идва разтоварване, свобода на сърцето, идва мир, често покаяние и сълзи. Тогава ние сме отворени за светлината. Стените на лошите чувства и отношения са съборени, идва лекота, духовно освежаване и съвестта е спокойна. Простителността ще ни води в пътя на милостта и съчувствието.

След като простителността е свързана с любовта, трябва да кажем, че най-силното нещо, чрез което хората могат да потвърдят, че са християни, това е любовта, която трябва да носят в себе си. Защото в 1 Коринтяни 13:4-7 качествата на любовта започват с „дълго търпи”, и завършват с „всичко търпи”. Търпението прощава, то е част от любовта, а Бог е любов. Разбираме ли, че „Простителността” е добра проповед?

В книгата на пророк Даниил 5 глава, пред погледа на цар Валтасар една ръка написа на стената предупреждение за него: „Претеглен си на Божиите везни и си се намерил недостатъчен, отнема се царството ти и се дава на други!” Това е предупреждение и за всяка човешка душа, която вярва в Бога.

Представете си че тази нощ Бог реши да претегли живота ни на Неговите везни! Но ако ни завари в непростителност? Онази ръка на стената какво ли ще напише и за нас? Ако напише: „Претеглен си и си намерен недостатъчен!” Ако Бог ни каже: „Толкова пъти не си простил и не си се покаял... Но слава Богу, че още не сме претеглени окончателно! Дадена ни е възможност да се поправяме до Второто пришествие, или до смъртта. Длъжни сме да не забравяме за простителността. По-добре прости, отколкото да се мъчиш.

„Да простя или не” – туй е въпросът. Бог да ни помогне да бъдем бързи да прощаваме!
от spravedliv
21 Май 2016, 11:37
 
Jump to forum
Jump to topic

Стотици хора се тълпят, за да оставят писма с желанията си. Чудеса, фокуси или просто бизнес?

Руската църква "Свети Николай Мирликийски" празнува 100 г.

Владиката прави чудеса, а след това писмата на миряните се изгарят

http://www.standartnews.com/files/articles2/263/263540/545c1d2e1876804dd783101f5eead87c_600x460.jpg

Днес се навършват 100 години от освещаването на софийския храм "Свети Николай Мирликийски". Първоначално построен като параклис към руското посолство, той е бил издигнат в рамките на голяма програма за строителство на храмове при руските мисии. След събитията от 1917 г. България се превръща в един от центровете на руската емиграция. Статистически по брой руснаци, намерили убежище, София става третият център на руската емиграция след Париж и Берлин. Благодарение на архиепископ Серафим, който от 1921 г. е настоятел на руската църква в София, а днес почива в криптата й, храмът се посещава не само от руснаци, а и от българи. Мнозина днес свързват храма с чудесата на дядо Серафим, на когото миряните пишат писма с молби за благословия и изцеление.

Без значение дали денят е делничен, дворът на руската църква в София не остава празен. В криптата, където е гробът на архиепископ Серафим, влизат хора с угрижени лица. След известно време излизат същите хора, но изглеждат сравнително спокойни. Така е всеки ден, споделят жените в храма.

"Идват много хора. Повечето благодарят или пък молят за изцеление. Молят да си намерят работа. Търсят помощ. Пишат писма с надеждата желанията им да се сбъднат", разказва една от жените в църквата.

В криптата има няколко маси, на които миряните могат да пишат писма до дядото, както го наричат всички. Всъщност писането на писма е негово желание. "Дядо владика приживе е казал, когато почине, хората да идват при него на гроба му. Дал е дума, че ще откликва на техните желания, но само ако са написани", казва развълнувано жената. "Хората идват при дядото, молят се и плачат. Търсят помощта му и той ги упътва. Дядото

никога не оставя човек, без да му е посочил пътя

Трябва обаче много вяра", добавя тя.

"Често идвам", отговаря с охота Елена Александрова, като уточнява, че в повечето случаи пали свещ за здраве, но когато има притеснения, също минава през храма. "Бях без работа две години, като по това време имах и здравословен проблем. Като почнах да търся, не ме приемаха никъде. Идвайки тук, написах на дядото, че търся работа, и веднага се намери. Това е сила, която действа. Това е сила, която ни помага. Може би хората трябва да вярват повече", убедена е Елена.

"От две години работя в църковния магазин, но като мирянин и богомолка съм от 48 години в храма", казва Сава Генчева. Жената казва, че не е писала до дядото, но с молитви той й е помагал неведнъж, особено като студентка. "Преди всеки изпит съм се молела и ми е помагал. Това не означава, че човек трябва да мързелува и да дойде да се моли. Трябва да се полага труд, а отвътре идва някаква сила, която опреснява ума", казва Сава. Баба й и майка й, които са живеели в Пловдив, познавали владиката и идвали преди всеки Великден при него на изповед. "Оттогава ние, аз и моите сестри, сме запознати с изискванията на владика Серафим за християнските ценности, които сме задължени да спазваме. Преди всичко обичта към ближния. Ние, хората, измъчихме, разпнахме Господа,

той възкръсна и пак ни прости

Прошката е в основата на нашата християнска религия и освен това трябва да се обичаме", добавя Сава. В студентските години нейна колежка изведнъж загубила гласа си. Със скептицизъм се съгласила да отиде в руската църква и да се помоли на владиката. "Дойдохме с нея, тъй като се притесняваше. Помолихме се и като излязохме оттук, дори не бяхме стигнали храма "Александър Невски", гласът й се върна. Никой не повярва. В годините тук са идвали почти сакати хора. Посещението на гроба и молитвата към дядото им е помагало", добавя тя.

"Молила съм се и съм писала, но е ставало това, което трябва. Било е по-добре. Понякога е по-добре, когато нещата не са такива, каквито сме искали да станат", казва от своя страна жена, докато пали свещ в криптата.

Писмата до дядо Серафим се изгарят. Владиката обаче чува молбите и благодарностите. Пожертвованията се събират за храма. Преди седмица пък в църквата открили направен приживе портрет на Серафим. "Откъде се появи, никой не знае", казва архимандрит Филип. "И това е чудо. Не се случва случайно, а и е добър знак", говорят всички в храма.

Канонизацията на дядото ще бъде благословение

Бил е необикновен човек, добър богослов и проповедник, казва настоятелят на храма архимандрит Филип

- Ваше Високопреподобие, тази седмица храмът празнува 100 години. Какво да очакваме?

- С благословията на московския патриарх Кирил и на българския Неофит на 29 и 30 ноември в София ще отбележим 100 години от освещаването на храма "Свети Николай Мирликийски". Всъщност точната дата на освещаването на храма е 24 ноември 1914 г., така че практически столетието на храма празнуваме днес. На 30 ноември обаче църквата отбелязва деня на Свети апостол Андрей Първозвани. За руснаците това e особено важен ден, защото смятаме този светец за небесен покровител на Руската православна църква. Той е много почитан и в България, както и на Балканите. И всъщност 30 ноември е близо като дата до историческото честване на събитието. Великото освещаване е началото на духовния живот в храма. Не е достатъчно само да построиш църква.

- По ирония на съдбата трагичните събития от руската история от онова време оказват благоприятно влияние върху руския храм в България. Така ли е?

- Определено, моментът и тази страница от живота на нашия храм е най-ярката. През 1921 г. в България пристига архиепископ Серафим, който по молба на руската общност става настоятел на храма. Този период от руската история е трагичен, защото много хора са били принудени да напуснат родината. В България около този храм се е създала общност, наброявала е няколко хиляди души. Духовен обединител на тези хора е бил владиката Серафим.

- Какъв човек е бил той?

- Необикновен. Той е бил добър богослов и проповедник. Владеел е изключително добре руския език и е проповядвал изключително красиво. Той е знаел много добре богословски и академични инструменти. Затова храмът е започнал да привлича и българи. Много духовни чеда на Българската православна църква са били духовници и епископи тук. Владиката е направил много за Българската православна църква, която по това време е била в схизма. Служил е с български духовници, с архиереи. Умира на 26 февруари 1950 г. в Деня на православието, което е знак на Божие благоволение.
- Говори се за канонизация на владиката. Знаете ли кога ще се състои?

- Канонизацията на владиката ще стане факт скоро време. Това ще бъде голям дар за България, защото владиката е почитан тук повече, отколкото в Русия. Ще бъде невероятно събитие, защото е важно какво се случва в духовен смисъл след канонизацията. Дядото го почитат и сега, всеки ден идват хора при него. След канонизацията в Божието царство този светец ще получи особено послушание за молитвено предстояване на хората, които се обръщат към него.

- Споделяли са миряни за негови чудеса?

- С благословията на Българската православна църква ние публикувахме обявление на сайта на синода, че търсим документирани доказателства за чудесата, станали с благодатната помощ на дядо Серафим. Получихме десетки, като някои от тях са придружени с медицински. Това са истински чудеса. Човек със страшна болест, което е доказано от лекарите, идва тук, моли се, след което отива на изследвания и лекарите му казват, че му няма нищо. Това доказва благодатна помощ. Няма лекарска намеса, само молитва. Помагал е на студенти, безплодни жени. Мисля, че за всички нас ще бъде божие благословение, ако владиката бъде канонизиран.

Излекува заекването ми с пеене на молитви

Той е духовният ми баща, който ме приюти под крилото си, спомня си 91-годишният Петко

Едно отдавна пораснало вече момче помни все още бащинското отношение на отец Серафим. Това е 91-годишният Петко Иванов, известен сред руската диаспора като Пьотр Иванович. "Когато се запознах с отеца, заеквах много", започва разказа си Петко, който по онова е бил 16-годишен ученик в белогвардейската гимназия. Започнал да заеква, след като видял да бият баща му 8 години по-рано. Нищо не помогнало на момчето да се избави от пелтеченето, напротив опитите водели само до влошаване на говора. "Мама веднъж дори ме води на баячка, която пусна пред мен една секира, и аз още повече се изплаших", добавя той.

Всяка неделя Петко и приятелите му ходели в руската църква. Отец Серафим ги посрещал и ги викал в олтара да му помагат. След службата пък ги водел в гостната, където ги черпел със сладкиши. "Аз заеквах, изчервявах се и ми идеше да плача", казва почти заеквайки Петко. Владиката обаче го успокоявал бащински. "Нищо, няма нищо, сине", казвал той. "Давай, Петенка. Да изпеем някоя молитва", приканвал го с усмивка дядото.

"Постепенно с Божията благодат престанах да заеквам. Той ми помогна със своето бащинско отношение да се справя със заекването. Стана незабелязано, а той винаги се обръщаше към мен със "Синочек", казва той.

Оттогава Петко е привързан към църквата. И до днес пее в църквата "Свети Пантелеймон", където е предстоятел на църковното настоятелство.

Че владиката прави чудеса, Петко е чувал от други хора. Племенникът му, който днес е на 64 години, се променил изцяло, след като е ходил на гроба на Серафим в криптата на руската църква. "Той беше хулиган и истински вагабонтин. Ходил няколко пъти на гроба на дядото и стана друг човек. Това го смятам за истинско чудо", казва Петко.

За разлика от останалите миряни Петко не пише писма на архиепископа. Убеден е, че е в душата му. Споделя, че застава на гроба му, вижда образа му, но няма необходимост да му пише, защото го е познавал. Според него владиката заслужава да бъде канонизиран от Руската православна църква заради това, че чува отправените молитви към него. Петко вече е присъствал на канонизацията на Серафим от българската старостилна църква "Успение Богородично", обявила го за светец още през 2002 г. "За мен лично Серафим е духовен баща, който ме беше приютил под своето крилце. Сега като говоря за него и започвам да заеквам. Не бих казал, че постоянно си спомням за него, но изпитвам духовна благодат като застана пред гроба му", казва с вълнение той.

Копирано от standartnews.com
от Венци Тоневски
21 Май 2016, 11:15
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: Да помогнем на сестра Снежана Стойчева



Битки водим всички, къде светски, къде духовни, къде и двете.. Разпространих статията в социалната мрежа и отзивите не са от най-позитивните. Мятат се банкови сметки без някакво информативно съдържание и обяснение - кой, какво.. Ясно е, че има за цел да предизвика съчуствие, но нека тази жена даде повече информация.
E, аз мога да помогна с труд , Йоли ми е изпратила инфо ,ще го проверя и ще действам , ако вътрешното ми убеждение говори,че има пострадало лице. Иначе и аз не се връзвам на банкови сметки. Когато става дума за морал , никакви пари не могат да удовлетворят една опустошена потреба.
от yasna
21 Май 2016, 18:15
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: Бедните пред храма..


Имам голяма колекция от подобни изцепки

Изтрий си я, както съм направил аз преди години.
По едно време също събирах кой какво е казал, как го е казал от различни православни, петдесятно-харизматични, адвентни, и мен са ме оплювали и са ме пращали в съответното лечебно заведение, но ако сменим отгоре името на съответната колекция по нищо не се различават една от друга в НЕ-ЛЮБОВТА си към другия.Нищо, че казват: правим го от ЛЮБОВ, затова ви предупреждаваме, грешите в това или онова.А омразата винаги я е имало.Поне историята която сме чели и четем го показва.
Да използваме всичко което ни свързва за БЛАГОВЕСТИЕТО.

:heart: :heart: :heart:
от spravedliv
21 Май 2016, 18:30
 
Jump to forum
Jump to topic

ГРЕХЪТ НА ДЯДА ИВАНА

"Една сутрин пред желязната порта на Рая
се спря една душа:дядо Иван Брадата, кметът на село Ръжево.
Портата беше заключена.

Дядо Иван извади от пояса си чугунената лула и почука тихо три пъти. Тежката Божия врата се открехна и отвътре подаде сънена глава свети Петър, ключарят.

Един голям ключ висеше на кръста му.
- Кой хлопа?

- Аз съм дядо Иван, старият кмет на Ръжево.
Не ме ли познаваш свети Петре?
- Не те познавам. Защо си дошел?

- Защото съм праведник. Свършиха се годините ми на долната земя. Догоря свещта на живота ми. Па и на мене ми дотегна селото да управлявам и добрини на хората да правя. Дойдох ви на гости. Приемате ли ме, или не ме приемате, не питам. Дощя ми се да се изтегна под някое райско дърво, да се порадвам на райска хубост и да си почина. Уморих се свети Петре, да господарувам.
- Хубаво си намислил – рече свети Петър, - ама чакай по–напред да видим праведен ли си, че тогава ще те пусна в Рая.
- А бе то колкото за праведното, аз ако не съм праведен, кой друг ще бъде, ами кажи ми ти – има ли в Рая дебели сенки?
- Има.
- Научен съм лятно време да си полежавам на тревата под сенчица. Ами мухи има ли?

- Има ги.

- Хапят ли много?

- Райските мухи са кротки като овчици, кацат на ушите на човека, ама не хапят.
- Хеле-а – викна дядо Иван, - на долната земя мирлик няма от тях. Не можех да си подремна като хората.
Свети Петър посегна и откачи кантарчето, което висеше окачено на един гвоздей пред Райската порта.
- Какво е туй нещо? – попита дядо Иван.

- Не видиш ли – кантар.
- Какво теглиш с него?

- Доброто и злото, което вършат хората на земята. Сега ще притегля и тебе, да видим какъв човек си бил. Ти кажи една по една всичките добрини, които си сторил през живота си. Ще ги натрупаме в дясното блюдо, а в лявото аз ще сложа твоя грях – ей го: една малка капчица. Ако натежи доброто – добре дошел в Рая, дядо Иване!

Дядо Иван се почеса по тила и захвана да нарежда:

- Най-напред, свети Петърчо, да сложим чешмата сред селото, дето я правих през деветстотин и седмото лето. Два чучура и девет каменни корита – по-хубава чешма от нея – здраве! Водата й е бистра като елмаз. Гърнето увира само с една вода. Цялото село слиза вечер да напълни менците. Момите и ергените там разменят китките си. Там спират керваните на делиорманските турци, които карат дялано дърво към Тракия и плискат с прохладна вода гърбовете на биволите си. Как ти се струва? Май че само тази добрина стига на дяда Ивана.
- Малко е - рече свети Петър, като понадигна кантара.

- Щом като е малко, да сложим големия каменен мост над Янтра. Ти минавал ли си, Божи ключарю, по него? Не си минавал. Мини някога, ако ти се падне път, да видиш колко е висок. Свят ще ти се завие, щом погледнеш надолу към водата. Мост направих за чудо и помен! Преди години там имаше една нищо и никаква минушка и щом додеше по-голяма вода – дигаше я. Сега мостът е като кале – с топ да го биеш, не можеш го разби. Хилядо жълтици начетох на майсторите за него. Малко нещо ли са?

Свети Петър вдигна пак блюдата:

- Лекичък е, дядо Иване, и мостът над Янтра. Грехът ти много тежи. Казвай още!
- Тъй ли – замисли се дядо Иван, - тогава да сложим и новата черква! Виждаш ли я? Белее се насред село и високо над върховете на най-високите орехи грее Божият кръст. Ами вътре да влезеш – главата ти ще се завърти! Ония ми ти икони, писани от най-добрия живописец, ония ми ти златни и сребърни кандила, ония ми ти грейнали полиелеи. Седем години време съм я градил. Какво тичане беше. Имах девет стари тополи на ливадата – харизах ги на черквата. Всичките тухли и керемиди са от моята керемидарница. Сън не ме хващаше тогава. Не ти се хваля, нито ти се оплаквам. Каквото съм правил – за душата ми е било.
Свети Петър трети път издигна малкия кантар, но дясното блюдо отскочи пак високо нагоре, а лявото, гдето беше грехът, натегна надоле до земята.
Дядо Иван побледня като платно, уплашено погледна Божия ключар и нищо не разбра.

- Нямаш ли други добрини? – запита свети Петър.
- Нямам – отговори ръжевският кмет. – Кажи, какъв е моят грях?
- Тежък.

- Че може ли една нищо и никаква капчица да бъде по тежка от моста, чешмата и черквата? Ти се шегуваш, свети Петре, намислил си да ме плашиш.
- Не се шегувам, дядо Иване, не те плаша, ами грехът ти много тежи.
- Кажи да го чуя.
Свети Петър почна:

- Помниш ли, когато майсторите свършиха каменния мост през есента? Тъкмо бяхте овършали житото. Ти повика трима попове да осветят новия мост. От девет села слязоха хора да го видят и да се радват на веселбата. Що вино се проля него ден! Какви гайди свириха на хорището! Тогава, ако ти е на ума, пред моста, седнал в праха, протягаше черна напукана ръка един гладен слепец. И устните му шъпнеха нещо, а думите не се чуваха. Ти се зададе откъм село, пийнал, с бъклица. Когато мина покрай слепеца и видя протегнатата му ръка, не бръкна в пояса да потърсиш кесията си, ами се наведе, взе от земята едно камъче, пусна му го в ръката и рече:

„На, от него аз цял мост направих!“

Слепецът попипа камъчето, преглътна обидата и нищичко не каза, но в сляпото му око полека преля една бистра сълза и заблестя. Тая сълза сложих на лявото блюдо. Видиш ли я – тя тежи толкова много.
Дядо Иван наведе глава и пое надолу към пъкъла.

Публикувано по изданието: Ангел Каралийчев, Приказен свят. С., 1969
http://fotinia.blog.bg/poezia/2016/04/10/grehyt-na-diada-ivana.1443705
от anah_su_namun
11 Апр 2016, 04:55
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: "ЗА ЕДНА ПОЛИТИКА НА РЪЦЕТЕ"

Брат spravedliv, народната мъдрост много добре го е изразила" "За какво се води глъчката, кой да бие с пръчката"... Гони си интереса относно Царството Божие брате! Изпаднеш ли от любовта Божия всичко останало си губи смисъла - "гонение на вятъра".

Първия ми коментар е така да се каже продължение на едни коментари в друга тема, които имат общо с тази.Тя Theodora-Theo ще се подсети за коя тема.
от spravedliv
21 Май 2016, 20:02
 
Jump to forum
Jump to topic