ХРИСТИЯНСКИ ФОРУМИ - ОЛЕКОТЕНА ВЕРСИЯ

Дата и час: 17 Авг 2017, 08:56 Разширено търсене

Търсенето върна 16 резултата

Return

Момче оздравя след публична молитва в християни.ком. Цялата Слава е на Бога!

http://www.hristiqni.com/images/12278677_918787381543784_1082109728413384441_n.jpg
Приятели Благодаря ви за подкрепата която предоставих за момчето Петър!
Искам да ви насърча и ви дам да свидетелствате защото Господ прослави Името си и в този род и показа голямата си милост към него.


За благополучната операция която завърши с успешен край, без притеснения!
Лошото нещо бе премахнато и детето е чисто Благодарим и на нашите специалисти защото има и такива В България.
Благодарение на Господ Ако бяха останали в Турция много пари щяха да им трябва Но ето и тук В България можело с малко пари стига да имаш вяра Благодаря за вашите искрени молитви които подействаха защото те наистина бяха истински Благодаря ви. От нас толкова от Господ повече Благословения във всеки един от вас

Споделено в социалната мрежа на християни.ком
Източник: http://www.hristiqni.com/svidetelstva-za-bozhiya-slava/3763-momche-ozdravya-sled-publichna-molitva-v-hristiyani-kom-tzyalata-slava-e-na-boga#ixzz4O09uCVyJ
от Венци Тоневски
24 Окт 2016, 14:36
 
Jump to forum
Jump to topic

Попски работи

Николай Фенерски · 07/10/2016

http://www.pravoslavie.bg/%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%be%d0%bd%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0/%d0%bf%d0%be%d0%bf%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b1%d0%be%d1%82%d0%b8/

http://www.pravoslavie.bg/wp-content/uploads/13090134_1689340614661294_1211958615_n.jpg

Неотдавна присъствах и дори участвах в една дискусия с български професори, литератори и изобщо, висш пилотаж, един от академичните представители, уважавано име, твърдеше пред аудиторията с най-мощен устрем, че българският народ е имплицитно, иманентно, перманентно и константно православен и че никой не може да му отнеме тази православност . И почна да дава примери от 9 век – че с акта на приемането на християнството се е вляла нова и здрава кръв в българския дух. Съгласен съм с него, това е така, вярата ни е запазила, но ни е запазила срещу кого? Срещу агресията на агаряните най-вече, но това не беше уточнено, защото не е много удобно за изричане с оглед на днешната ситуация. И извън хватката на етнофилетизма, Църквата ни се е запазила и като Б-ПЦ, което също е важно.

И почнаха умните хора да докарват от много кладенци вода, за да докажат теорията си за голямата православност на българите. Все едно още тогава не са се появили и апокрифите? Все едно по-късно писателите ни не започват да вървят по посока на теософията? Все едно в „По жицата“ нещастните хора с болното момиче проявяват и най-бегъл стремеж към Бога? Тяхната мъка е голяма, такава не мога да си представям да изпитам, но ако съм на Бога, то при кого друг да отида? И не, не е твърде сложно за тях да поискат нещо толкова естествено – в мъката да се молят на Бога. И да се оставят на Неговата воля. Решава Бог – Нонка живее. Решава Бог – Нонка умира. Просто е. Да търсиш бяла лястовица или да отидеш при знахарка, баячка, врачка за помощ издава само духовна и даже душевна незрялост, а понякога и по-лоши качества на българина, щом пък сме заприказвали за него като явление.

Все едно до ден днешен у нас не се празнуват всички езически обичаи, които са си съществували и преди 9 век? Нима онези рокаджии не изпяха преди години рефрена „кълна се в дявола, и в Бога“? Ама как е възможно и в двете наведнъж?! Умът не го побира това. Кукери, нестинари, еньови були, куршумолеячки, кафегледачки и вся остальная нямат никакво намерение да изчезват от битието българско, някой ще рече, че е просто екзотика, но си е яко вкоренено и продължава не само чрез простолюдието, но и чрез представители на същата тази интелигенция, с която дискутирах въпроса за православността. Не за вярата, защото с тях за вяра не се говори. Ако не са откровени окултисти и теософи, писателите ни са някакви неопределени агностици с добри намерения, спомнете си Радичковото, че дори да няма Бог, трябва да живеем все едно че има, това е достатъчно, за да ги опишем – при тях няма вяра. Затова и нямат православни сюжети. Колкото и да твърдят професорите, че Православието присъствало в литературата ни.

А от другата страна на барикадата, (защото това е също война), са такива като И. Троянов, според когото българското православие е просто театър или като Р. Леонидов, който се задавя от омраза, когато говори за българските православни свещеници. Други разни с психически отклонения няма и да ги споменавам. Те това са ни писателите и интелигентите през вековете и до днес. На тях дължим едно много интересно явление – подигравката със свещениците и всичко, което те проповядват. Елин Пелин в „Под манастирската лоза“ пише уж със симпатия за монасите, но в действителност прозират ония веселяшки народняшки нотки, от които следва, че животът, страстите светски са по-силни от всяка вяра. От всяка молитва, пост, аскетика, връзка с Бога. Този сборник с разкази е много точно показателен как писарушките схващат християнството. За тях то е поредното интелектуално забавление. Единият от професорите в дискусията по-късно на вечерята каза съвсем по детски, че излиза от ресторанта, за да пуши, за да има после за какво да се покае и изповяда. Смееше се. Това – цял професор в университет. Едва ли някога е ходил на изповед, но му беше шеговито.

После чудите ли се, че има такива реклами като „дедо попе, блажиш ли“ или такива персонажи като от ТВ шоу, където се продължава оная подигравчийска линия от вицовете? Попът е човек като мен и теб, братле. За кое да му се подиграваме – че на село едва свързва двата края? Или че всяка неделя, а често и през седмицата служи, изрича молитви, извършва Света Литургия – години наред? Подигравчиите едва ли някога са отправяли откровена, лична, истинска молитва, едва ли са хващали молитвеник в ръце – да прочетат поне „Отче наш“, ако не друго. Когато осъзнаеш какъв тежък труд е да се молиш постоянно, да бъдеш изповедник на най-всякакви видове човеци, да водиш Тайнствата при кръщение, венчавка, опело, тогава едва ли някога пак ще ти хрумне да се подиграеш с тези хора.

А всеки един от тях, дори най-компрометираният в обществото, дори най-слабият по характер, има нещо повече от мен и теб, братле. Притежава го. При всеки един от тях ние с теб можем да отидем на изповед, да разтоварим тухлите от раницата на гърба си, да ни олекне, когато той ни прочете разрешителната молитва – всеки един от тях! Защото Бог му е дал това. Приеми ги със слабостите им, с провалите им, ако щеш, но ги приеми като Божи хора. Днес във века на интернет някои от тях проповядват с лицето си пред цяла България, те са публични личности – о. Владимир, о. Димитрий, о. Силвестър, о. Божидар, о. Михаил, но има стотици известни само в своята енория, които носят расото си с достойнство и всеки от тях има какво да ти даде, не мога да изброя всички, които познавам, но ще спомена о. Любомир, о. Севастиан, о. Василий (и двамата с това име, които познавам), о. Георги… Много са. И нито един от тях не заслужава подигравка. Един ден не съм живял от техния живот, от техния подвиг, така че не си представям с какви очи разни смелчаци се изцепват по повод на свещениците с какви ли не гнусотии. Как не ги е страх?!?

Пример за добър свещеник – бащата на разказвача в книгата „От 25-ия до вечния час“ на Вирджил Георгиу. Ако за някого от свещениците молитвата е станала рутина и е изгубил първоначалния си устрем, ако ежедневието му е посивяло, това е тъжно. Но въпреки всичко, той е Божи човек и сам ще намери начин да се пребори. Много често забравяме, че нищо човешко не им е чуждо и на свещениците, и на монасите, и искаме от тях всичко, изискваме и нахалстваме. Тяхната борба е по-друга от нашата, по-трудна.

Ще го кажа така – ако ти си футболен фен, първо, аз няма да ти река много си тъп да гледаш ритнитопковци, че и да се вълнуваш от мачовете им, второ, изобщо няма да ти се меся в предпочитанията. Докато всеки голям умник днес има мнение за Църква, „попове“ и религия – не за вяра, за вяра с никого от тях не може да се говори, повтарям го. Ако не си някакъв еретик, езичник или войнстващ атеист, ако си православен християнин, тогава каквото е отношението ти към свещеника, такова е и към Бога. А ако си някой от другите изброени – нямаме какво да си кажем. Само не ми се меси и не псувай, понеже не винаги съм хрисим и кротък, за съжаление…
от spravedliv
24 Окт 2016, 22:35
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: Неделя ден господен!

Бог знае... В крайна сметка Православната Църква вече в повечето енорийски центрове е създала и продължават да се създават курсове/детски, за начинаещи и напреднали/ по вероучение. В тях преподават млади и вещи богослови с учителски дарби - такива като нашия уважаван съфорумник Благо Върбаков :good: . И най-важното е, че повечето от тях са неформални християни и преподават или без никакво заплащане, или за малкото пари, които храмът може да си позволи да им отдели. Много малко са тези места, където събират малка такса от курсистите за предоставените им учебни материали, база и т.н ... За мен това е правилната църковна линия за благовестителска мисия между българския народ. И си е в ръцете на Църквата. Останалото, ако е Божията воля - добре дошло. Все пак е радостен и показателен фактът, че новият президент има положително отношение към Православието. :yes1:
от stucyte
22 Яну 2017, 21:13
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: Простих си, а вие ще си простите ли?

Има една тенденция, често срещана в България, но и по целия свят изглежда, на хората да им се вменява колективна отговорност за събития, които са се случили в държавата, града, или в квартала. Но това си е манипулация, а не справедливост. Когато през всичките тези години им казвам, и не само аз, че трябва преди всичко да си изучава словото Божие, че трябва децата да се учат на благочестие и взаимопомощ преди квадратни уравнения и сказуемни определения, когато казвам на политиците, че грижата за човека е по-важна от нови спортни зали или магистрали, когато.... Тогава никой не слуша. След това е естествено, че обществото започва да страда от греховете, които за нещастие тлеят в човешкото сърце, а в училище това просто се игнорира. Самите медии тиражират само това, което е платено от някого, или което е според собственика на медията, или което поне се харчи... А аз им казвам, че истината е в Бога. И те ми се смеят. После искат всичко да им е добре. Няма как да стане. Ще трябва конете да се сложат пред колата, за да върви. Първо е правдата, а после са делата на правда и никога обратното. Ако българите искат праведно общество, да се обърнат към началника на правдата, който е Исус Помазания.
от Edi
27 Фев 2017, 10:09
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: Ариведерчи, отец Паоло!

Не знам дали Ива Михайлова е наша сестра но писаното от нея би трябвало да засрами някои от нас, защото мисля че такова би трябвало да е становището по въпроса на всеки който се нарича с Христовото име.:

Матея 5
46 Защото, ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли това и бирниците?
47 И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не правят ли това и езичниците?
48 И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец. :heart:
от Милко
10 Мар 2017, 19:53
 
Jump to forum
Jump to topic

Из повестта за избиването на светите отци от Синай и Раита

За това, че вярващите родители трябва да се радват и да благодарят на Бога за изпитанията, които децата им търпят заради Господа. Нещо повече, трябва да подтикват децата си към подвизи и опасности заради добродетелта

Из повестта за избиването на светите отци от Синай и Раита



Един момък така храбро се съпротивляваше сре­щу варварите, че мъжеството му беше на устата на мнозина. Убиха го в същата килия, в която се беше подвизавал. Целият покрит е рани, той не напусна килията и дори не съблече монашеското си одеяние в угода на варварите, макар те да му обещаха, че няма да го убият, ако направи едното или другото. Като им се противопостави храбро, мъжествено посрещна смъртта.
А майка му, щом узна това, доказа на дело, че във вените им тече еднаква кръв, и се показа като истинска майка. Веднага се облече празнично, със си­яещо лице вдигна ръце към небето и се обърна към Спасителя Христос:
- На Теб, Господи, поверих детето си - и то при­доби спасение отсега и навеки. На Теб поверих мом­чето си и Теб избрах за негов Пазител. И той наисти­на беше опазен жив и невредим. Защото мисля не за това, че той загина или се прости е живота, а за това, че избегна всякакъв грях. Не за това, че тялото му беше пронизано и той умря от мъчителна смърт, а за това, че съхрани душата си чиста и непорочна, а нескверния си дух предаде в ръцете Ти.

Във всяка рана виждам награда от състезание, във всеки удар - венец за добродетел. О, детенце, да би могло тялото ти да понесе повече, та и възнагражде­нието ти да стане по-голямо! Това е награда за труда на моята утроба! Това е отплата за мъчителните ро­дилни болки! Това са ми и почестите за отглеждане­то и възпитанието!

И нима нямам дял в наградата ти? Нима не съм съпричастна на подвига ти? Ти се подвизаваше - аз страдах заедно с теб! Ти се опълчи против яростта на варварите - аз се опълчих против жестокостта на природата! Ти презря смъртта - аз пренебрегнах естеството си! Ти смело понесе болка и заколение - аз изтърпях мъченията на разкъсваната утроба!

Моите страдания не са по-малки, а са равни на твоите. Твоята победа е в нетърпимата болка, моето преимущество е в нейната продължителност. И ма­кар да беше мъчителна, смъртта ти беше кратковре­менна. Аз пък още дълго ще нося нещастието си, но го понасям както подобава, с мъжество. Защото зная, че при Бога живееш истински живот и че ще имам на оня свят грижовник за старостта ми - в часа, в който този глинен съд, тялото ми, се строши и се устремя към бъдещия век.

Аз съм най-щастливата измежду всички майки, понеже дадох на Бога такъв подвижник! Щастлива съм и понеже дръзвам да се хваля с това, че ти отиде при Христа, че вечно ще пребъдваш с Него и ще вкус­ваш неизчерпаема радост.

http://savaarhimandrit.blog.bg/drugi/2017/07/18/iz-povestta-za-izbivaneto-na-svetite-otci-ot-sinai-i-raita.1557344
от anah_su_namun
18 Юли 2017, 18:32
 
Jump to forum
Jump to topic

ДО ПРОИЗВОДИТЕЛЯ НА ЧЕТКИ С. С: ЗА ДУШЕВНАТА ПРАЗНОТА

Напуснал си своя роден град още като младеж. Живял си в чужбина чети­ридесет години. Работил си във фабрика за четки и след време си станал неин собственик. Силно си искал да забогатееш и си забогатял. Оженил си се; жена ти е починала. Господи, колко много са дните в тези четиридесет годи­ни и всички тях ти си преживял с мисълта за онзи прекрасен момент, когато ще се върнеш в своя роден град, между старите си приятели, и ще започнеш да вършиш наляво и надясно добри дела за почуда на целия град. В далеч­ната чужбина душата ти е била празна. Намирал си утеха само в спомените за родината, за приятелите и познайниците. Накрая си продал всичко. До­шъл желаният час и ти си се върнал в свидния си роден град. Но, уви, какво разочарование. През тези четиридесет години всички твои приятели от мла­достта, сродници и познати били починали. Навсякъде непознати лица, нови хора. Търсиш старите къщи - няма ги. Питаш за старите фирми - изчезнали са. Хлопаш по вратите на някогашните си приятели - отварят ти непознати хора и с учудване отговарят, че не ги познават. Отново си в чужбина. Отново празнота, още по-тягостна от предишната. Твоят керван е отминал и е дошъл друг. Децата се тълпят около теб като около чужденец. Хората извъртат глава и казват: не го познаваме. Стегнала ти се е душата; излязъл си извън града, седнал си на хълма и си заплакал: „Къде е моят град? Коя е моята земя, моята родина? Накъде сега?" Натам, накъдето са отишли всички онези, които на­празно търсиш. Ти принадлежиш на небесния град, на горния Иерусалим, на обетованата земя, на небесната родина. Натам е отпътувал твоят керван, а ти се присъедини към новия и се радвай. Защото и този нов керван пътува по същия път, към същата цел. Четиридесет години твоята душа е била из­пълнена с призрачни сенки; затова сега се чувства празна и пуста. Изпълни я сега - щом не си направил това по-рано - с нещо непреходно, безсмъртно, Изпълни я с Бога, Твоя Създател. Вярвай в Бога и вярвай на Христос. Върши добрите дела, които си мислил да вършиш; върши ги наляво и надясно и не търси хорското възхищение, а Божията милост. И новите хора в родния ти град ще те обикнат, както биха те обичали и онези, които са си отишли. Защо­то и тези нови хора чувстват, тъгуват, копнеят. И те търсят истински човек. Бъди тяхното откритие - нека се радват.

Мир на теб и утеха от Вечния Бог!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

http://savaarhimandrit.blog.bg/drugi/2017/07/27/do-proizvoditelia-na-chetki-s-s-za-dushevnata-praznota.1558798
от anah_su_namun
28 Юли 2017, 02:53
 
Jump to forum
Jump to topic

Т Е Р Т У Л И А Н - ОТНОСНО ЗРЕЛИЩАТА

Да видим сега театъра, чийто произход и организация са същите като в цирка. Уредите им и всичко друго, което използват, почти не се различават. За да присъстваш на едното или другото е необходимо само да излезеш от езическия храм, от жертвениците, от кръвта на жертвите и да влезеш между флейтите и тромпетите, които свирят под диригентството на двама безсрамни разпоредители – единият на погребенията, другият – на жертвоприношенията. Независимо дали става въпрос за цирка или театъра, нека започнем с изучаването на безчестието на самото място. Театърът е всъщност светилище на Венера. Някога, когато се е издигал нов театър, цензорите често са го разрушавали в интерес на добрите нрави – за да не бъдат опорочени със съблазнителни представления. Забележете как езичниците сами се осъждат и ни дават двоен повод да спазваме благочестието с по-голяма строгост. Ето защо Помпей Велики, чиято слава отстъпва само на славата на неговия театър, построявайки тази огромна твърдина на порока се е опасявал да не си докара гнева на цензорите. Той превръща сградата в светилище и с едикт обявява пред събралия се народ не откриване на театър, а на храм на Венера. Според думите му, само е пристроил няколко стъпала с цел провеждане на зрелища. Така се опитвал да прикрие под религиозен воал построяването на подобно осъдително здание.

Театърът, посветен на Венера, е всъщност посветен и на Бакхус. Тези два демона – на пиянството и на похотта вървят ръка за ръка. По този начин дворецът на Венера е и светилище на Бакхус. Някои театрални представления са се наричали „либерални игри” не само защото са наречени на Либер (при гърците Дионисий), а и защото са основани от самия Либер (Бакхус). Изнежените движения на сцената са в чест на разпуснатата от похот Венера и опиянения от вино Бакхус. Що се отнася до останалото – музиката, стиховете, инструментите – те са посветени на Аполон, Музите и Меркурий. Последователи на Исус, научете се да ненавиждате тези волности, чиито автори сте длъжни да мразите! Да кажем още няколко думи за тези изкуства.

Имената на умрелите са нищо, нищо повече от статуите им. Но не трябва да забравяме кои действат и тържествуват чрез тях – злите духове и демоните! Театралните дейности са посветени на тези, които се прикриват под имената на техните създатели и са идолопоклонство, защото ги считат за богове. Самите демони, предвиждайки, че удоволствието от зрелищата ще доведе до идолопоклонство, са им внушили тези престъпни измислици за да ги отдалечат от Създателя и да им дадат тяхна собствена слава. Наистина само демоните могат да вдъхновят подобно нещо – използването на хора, от чието обожествяване ще имат изгода самите те! Така лъжата влиза в света.

Т Е Р Т У Л И А Н
ОТНОСНО ЗРЕЛИЩАТА
http://christian-books.eu5.org/knigi/001tertulian/tertulian01_zrel.htm
от spravedliv
29 Юли 2017, 02:07
 
Jump to forum
Jump to topic

Благочестието


БЛАГОЧЕСТИЕТО

Александър Александров Бронзов
доктор по църковна история,
ординарен професор
С. Петербургска духовна академия

БЛАГОЧЕСТИЕ — думата "благочестие" е заимствана в руския език от гръцкия и е превод на думата εὑσἑβεια (= поетич. εὑσἑβια). Тя често се е употребявала от гръцките писатели през класическия период (напр. от Фукидид, Ксенофонт, Платон, Демостен, Исократ, Софокъл и много други), и означавала или "изобщо благочестие", или в частност, "богобоязън, почитание по отношение на родители и началници, любов към братя, сестри и сродници, благодарност към благодеятеля, детско-благочестиво чувство, pietas". С една дума: εὑσἑβεια е длъжно, "справедливо" отношение на човека към онези обекти, с които той си има работа (Платон я "определя" като как ὁιχαιοσὑνη περι θεοὑς; - "праведност по отношение на боговете") (Passow и др.). Пренесена в руския език, думата εὑσἑβεια (εὑ=благо, σεβομαι = чест, почит) е съхранила тук своето общо съдържание.

На наш богословски език тя и показва най-точно "справедливото" отношение на човека-християнин, преди всичко към Бога, а след това и към останалите обекти, с които бихме имали някакви отношения. Такъв вид определение предлага и авторитетния православен богослов - покойният еп. Теофан: "Истинското благочестие", казва той, "е постоянно, искрено, пълно и всестранно ходене в духа на едната истинна и свята вяра" (вж. неговото "Изложение на християнското нравоучение", Москва, 1891 г., стр. 354).

За да е налице благочестието е необходимо: от една страна притежаване на "едната истинна и свята вяра, и от друга, "постоянно, искрено, пълно и всестранно" постъпване "в" нейния "дух", в смисъла на нейните правила. В християнството първия момент е налице: ние притежаваме тук тази вяра. "Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина... " (Евр.1:1-2). Благодарение на това обстоятелство, ние имаме необходимата и вярна представа за Триединния Бог, за света и неговата история, - в частност, за човека и неговата съдба от момента на създаването му от Твореца, за неразумните твари и въобще за цялата неразумна природа.

Имайки правилна представа, ние знаем в какво и как да вярваме, за да бъде нашата вяра неизменна и основана не на фанатични измислици, а на действително истинна основа. Всяка вяра, доколкото е несъгласна с нашата, опирайки се на Божественото Откровение, ние отхвърляме като лъжовна: истината е само една.

Вторият момент - постъпване в смисъла на "истинната" и "свята" вяра, в "духа" на нейните правила - може да бъде и е налице само в християнството, както и видяхме по-горе. Християнството учи, че вяра без дела е мъртва (Як.2:20). Така и трябва да бъде. В действителност, само ако приемем нашата вяра - "едната истинна и свята" за неприкосновена, то нейният „дух” ще ни доведе и до живот. (В превода на последното изречение доста се затрудних. Нека ако някой знае руски да предложи верен превод. Ето оригиналния текст: В самом деле, если наша вера — «единая истинная и святая», то уже элементарная справедливость требует, чтоб ее «дух», единственно только и признаваемый нами за нечто незыблемое, проводился нами и в самой жизнедеятельности нашей.)

В противен случай нашето поведение вече няма да е правилно и то ще почива на лъжи и измами, а не на истинска основа. В частност, ако вярата ни показва, че всесъвършенният Бог, като ни е създал по Своята благост, дарил ни е високи качества и ни е въвел в рая, но като ни е изгонил от там заради греха не ни е оставил без постоянната Си промислителна помощ, докато не ни спаси от греха и неговите последствия – проклятие и смърт – чрез изкупителните заслуги на Своя Син, заради нас претърпял мъчителна и позорна смърт..., - то няма ли да е разумно и справедливо от наша страна да се отнасяме към Бога с най-искрената и най-дълбока любов на която сме способни?

Ако вярата ни учи, че всеки от нас е носител на Божия образ и подобие (Бит.1:26-27), то няма ли истински да обичаме всичко небесно в нас, божественото, пред земното, каквото е нашето тяло, създадено от земен прах (Бит.2:7) и в него ще се върне (Бит.3:19)? Ако вярата ни показва, че всички ние телесно сме братя, като сме произлезли от една първосъздадена семейна двойка, и духовно, благодарение на изкупителната заслуга на Спасителя, чада Божии (1 Йоан.3:2), то няма ли безпристрастно да се отнасяме с останалите хора като с братя, т.е. да се разтварят отношенията ни от любовта (ср. Гал.4:14 и на мн. др. места)? Ако вярата ни учи, че ни очаква вечен живот след смъртта, то няма ли непредубедено да се подготвяме тук всячески за него? Казано накратко, бъдейки вярващи в истинския смисъл на думата, ние действително трябва да доказваме вярата си наживо, както всеки един от нас е в състояние да изпълни това, което съответства на нашите индивидуални свойства и особености, на заеманото положение в обществото и свързаните с това наши задълженея. Постъпвайки така ние ще бъдем благочестиви.

Следователно не може да не се съгласим с определението за благочестие, което дава о. И. Толмачев (в неговото «Православном Собеседовательном Богословии или практической Гомилетике», т. II, Спб. 1898 г., стр. 54—55): „християнското благочестие”, казва той, „се състои в изпълнението на съответните на това звание задължения, в което ни е поставила Църквата или обществото, т.е. добросъвестно изпълнение, с усърдие и любов, с постоянство и търпение за слава Божия” или, - ако използваме думите на преосвещ. Теофан, - в „постоянно, искрено, пълно и всестранно изпълнение” (ср. по-горе).

Защо е необходимо в живота ни постоянно да съблюдаваме изискванията на вярата? Защото иначе благочестието ни ще се окаже случайно и не проникващо нашето естество всецяло, следователно призрачно, каквото е отношението на нашето вътрешно аз към външното. Но истинското благочестие не трябва да бъде такова. То трябва да се разтваря в нашата духовна същност. А защо „искрено”? Защото иначе би било налице фарисейско благочестие, лицемерно, и следователно безусловно и фалшиво. И накрая защо „пълно и всестранно”? Защото иначе благочестието няма да достигне съответното и желаното развитие и осъществяване.

Такива трябва да бъдат по своето същество нашите постъпки - благочестиви, а техният източник – вътрешното наше настроение – благочестието. Ако постъпките ни съвпадат с идеала за християнски живот, който е достижим само за човек със стремж към него, то няма да е чудно, че по думите на св. Апостол ще бъдем благочестиви... – голяма придобивка (1 Тим.6:6), така че благочестието, съдържащо обещание за живот в настоящето и бъдещето, за всичко е полезно (1 Тим.6:4-8).

Но освен настроението е важно и съответното на него в същото време поведение, което за християнина е всякога трудно достижимо, а за нехристиянина не е достъпно в по-голяма или по-малка степен. Без да има „истинна” и „свята вяра”, нехристиянина не може да ходи по нейния дух, без което не може да става и дума, за благочестие каквото се има предвид в християнството. А освен това при нехристиянина, като не вярващ в божествените християнски тайнства, не е налице и сила, необходима за първоначално пристъпване към „святата вяра”, за „ходене по духа” на тази вяра, за всецяло проникване в нейните начала..., - освен ако той по някакъв начин е получил (което обаче е невъзможно, освен чрез божествено откровение) правилна представа за нея. Другия начин е християнина да е получил в дадения случай помощ свише: „Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи, да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век” (Тит.2:11-12).

По такъв начин християнското благочестие като понятие и условие за неговото постигане в живота, представлява явление, характерно отличаващо християнина от всеки друг човек – не само от езичника, но до известна степен и от старозаветния юдей, който няма нито тази вяра, каквато има християнина, нито помощта на божествената благодат, дарена свише само на последния...

Източник:
http://www.biblioteka3.ru/biblioteka/pravoslavnaja-bogoslovskaja-jenciklopedija/tom-2/blagochestie.html


За благочестивата душа в този свят няма истински дом или отечество, но тя навсякъде е като изгнаник и заточеник.
Св. Тихон Задонски
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


През бурята на злословието и клеветите (която почти винаги злият свят повдига срещу своите "не-любимци") е нужно да преминаваме бързо и така спокойно, както спокойно слънцето и луната на небето следват своя ход, докато на земята кучетата лаят срещу тях.
Прот. Иоан Толмачев

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Има порицания, предизвикването на които е много по-похвално, отколкото удостояването с каквато и да е друга похвала. Такива именно са упреците, които приемаме от света заради нашата "консервативност" и нашето странене от неговите обичаи, заради това, че изцяло сме последвали Христа.
Който е ненавиждан от света, той е обичан от Бога.
Св. Тихон Задонски

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

"Свят лукав, ти ме ненавиждаш? Нека бъде така! Но ако аз съм подложен на твоя гняв единствено заради правотата ми пред Бога, то унижавай ме, преследвай ме и оскърбявай, колкото искаш! Аз съм готов да страдам заедно с моя Господ Иисус: в това е моето блаженство!" Ето с какви чувства този, който следва Христа, трябва да приема страданията и раните, нанасяни му от света!
Прот. П. Соколов

Източник:
https://pravoslavietobg.blogspot.bg/2011/07/blog-post_26.html
от Пламен79
27 Юни 2017, 22:53
 
Jump to forum
Jump to topic

Какво можем да научим един от друг

Диоклийски митрополит Калистос (Уеър) · 19/11/2012

https://www.pravoslavie.bg/images/stories/sandra/metr.kallistosware.jpg
Настоящата лекция на митрополит Калистос (Уеър), посветена на диалога между православни и протестанти, е изнесена през февруари 2011 г. пред аудиторията на Университета „Норт Парк”, Чикаго.

Нека за начало да цитирам не думите на православен, нито на евангелист, а думите на един християнин от римокатолическата църква – кардинал Сюнънс. Той казва така: „За да постигнем единение, трябва първо да възлюбим един другиго. За да възлюбим един другиго, трябва най-напред да се опознаем взаимно.”

Това обобщава накратко каква е целта на нашата идея за диалог между православни и евангелисти. Така, както във всеки междухристиянски диалог и даже във всеки междурелигиозен диалог, ние търсим начини да се опознаем по-добре, за да възлюбим един другиго в по-голяма пълнота, за да можем – по Божията милост и благост – да изпълним на дело молитвата на нашия Господ Иисус Христос за Неговите ученици: „…да бъдат всички едно” (срв. Иоан 17:21).

В наши дни чуваме често думата „диалог”. Някои хора са поддръжници на диалога, други – не са. Аз лично съм силен привърженик на идеята за диалог. Да, диалог почтен, диалог на любов, но редом с това – диалог открит и безкомпромисен, без уклончиви отстъпления. Нека поясня защо съм привърженик на диалога.

Преди половин век беше написана една изключително полезна книга относно християнската концепция за човешката личност – книга, която остана пренебрегната, при все че още си заслужава да бъде четена. Тя е озаглавена „Личностни взаимовръзки” и нейният автор е шотландският философ Джон Макмъри. Централното послание на автора гласи, че „личностното естество е естество на взаимността”. Като личности ние сме това, което сме, само във взаимоотношение с други личности. Човек не може да бъде истинска личност – по образа и подобието на Светата Троица, на Бога – ако е изолиран, егоцентричен и не се съгласува с останалите. В случая Джон Макмъри не посочва конкретно Троицата. Но ако го беше направил, това щеше да подсили в още повече неговите аргументи.

Сред първите християни е била разпространена мъдростта: unos christianus, nolos christianu s – един християнин не е християнин. Можем да разширим смисъла на тези думи, като кажем: una persona, nula persona – няма истинска личност, ако няма поне две личности, личностното начало няма сила, ако я няма връзката с другия. Както Макмъри отбелязва: „Аз-ът съществува само в динамична връзка с другия. Аз-ът се формира в отношението си с другия. Той получава битието си във взаимовръзката. Няма истинска личност, добавя авторът, ако няма най-малко две личности, общуващи помежду си. Да си човек означава да си диалогичен, т.е. да умееш да диалогизираш. Така Макмъри прави заключението: „За да бъда себе си, аз имам нужда от теб”. От православна страна цялата тази идея ни е представена от гръцкия богослов Йоан Зизиулас, митрополит на Пергам. И самата дума за личност в гръцкия език съдържа мотива, че взаимността е определящ фактор за личностното начало. На гръцки личност е prosopon – това ще рече „лице”, или „изражение”. Няма да съм личност, ако не застана с лице към другите и ако не гледам в тях, позволявайки им и те да гледат в мен.

И така, тук ще се вгледаме в действието на тази истина не само при наличието на индивидуализираност у личността, но и в църковните общности – тези, които са изолирани, прекъснали връзката си с другите християнски общности. Сама по себе си никоя религиозна организация не изпълнява в пълнота своето призвание в Христа. Всяка християнска общност трябва да изпитва желание да се обърне към другите: „За да бъдем себе си, ние имаме нужда от вас”. Без съмнение същият този мотив може да звучи и в един православно-евангелистки диалог.

На пръв поглед православни и евангелисти са крайно несходни помежду си, дори несъвместими. На практика обаче общото между нас е много повече, отколкото изглежда отначало. Обща е вярата ни в Бога, в Светата Троица; обща е вярата ни, че Иисус Христос е в пълен и истински смисъл Бог, в пълен и истински смисъл – човек. Обща е вярата ни в Неговото непорочно зачатие, Неговите чудеса, Неговата жертва на кръста заради нашето спасение, Неговото Възкръсване в тяло, Неговото Второ пришествие. Обща е вярата ни в Свещеното писание като боговдъхновено послание, което е абсолютно и изцяло истинно. Но нито едните, нито другите имат склонност към фундаментализъм на такава основа. Обща е вярата ни в божествения статус на брака и семейството; общо е убеждението ни, че сексуалността на практика е дар от Бога, но дар, който трябва да се използва единствено в пожизнените отговорности на брачния съюз. Общ е подходът ни към проблемите на хомосексуалността, биоетиката, евтаназията. Вярно е, има и съществени различия помежду ни. Но те не са чак толкова непреодолими, колкото ни изглеждат. Настоящият англикански епископ на Лондон Ричард Чартърс казва така: „Има два вида християни. Едните вярват, че християнството е богооткровена религия, другите вярват, че човек сам формира религиозните си убеждения в хода на живота.” И така, според това разделение православни и евангелисти категорично спадат към първата група.

От позицията си на православен не мога да не отчитам факта, че и в самия евангелизъм има множество различия, най-вече – различията между арминианци (1) и калвинисти.Аз съм твърд поддръжник на арминианците. И още, различията между харизматици и нехаризматици. Себе си поставям в категорията на харизматиците. Няма съмнение, че православието, в сравнение с евангелизма, е далеч по-единно като учение и форми на богопочитание. Но в нашия случай също се наблюдават известни различия помежду ни – най-вече в отношението ни към неправославните християни и в подхода ни към общохристиянското единство и икуменическото движение. Много моля да обърнете внимание, че в заглавието на лекцията си не казвам: „Какво могат евангелистите да научат от православните?” Аз казвам: „Какво можем да научим един от друг?” Диалогът, ако е истински диалог, винаги е съвместен, никога – едностранен процес.

В лекцията си тази вечер ще се спра по-подробно върху три тематични области. Те далеч не изчерпват поставения въпрос. Да разгледаме, първо, Църквата и Евхаристията. След това, като второ – Писанието и Традицията. Трето – делото Христово. В случая следвам наставлението на епископа, от когото някога бях ръкоположен за свещеник. След края на службата аз го помолих да ми даде някакво напътствие за по-нататъшното ми служение. Той ми каза така (и не е първият, от когото чувах това): „В проповедите си винаги се спирай на три теми – нито повече, нито по-малко.” Бих казал, че на практика и с една тема човек може да вложи достатъчно съдържание в проповедта си, но при все това има и проповеди, които звучат напълно безсъдържателно!…

Да започнем с Църквата и Евхаристията. За какво точно е създадена Църквата тук, на Земята? Какво представлява уникалната функция на Църквата? Кое е това, което е поверено единствено на нея и което не е по силите на никой друг? Отговорът ни би могъл да бъде: „Църквата е тук, за да проповядва спасението в Иисуса Христа.” Така е, но това не е пълният отговор. Ние сме тук не само за да проповядваме Спасението. На тайната вечеря Иисус поръчал на Своите ученици не: „Кажете” това и това. Той им поръчал: „Направете” това и това. Обяснил им как да приготвят Светото причастие. Ето защо в основата на Църквата са не само слова, но и конкретно дело – делото на Евхаристията, с което е неразривно свързано и Кръщението. Именно чрез тези две основополагащи тайнства на Църквата – Кръщението и Евхаристията – спасението е станало достъпно за човеците, но за да го получим, от нас се изисква да имаме вяра. Следователно, Църквата е евхаристиен организъм. Единството ни не е нещо, наложено ни отгоре по силата на юрисдикцията. Единството на Църквата се съзижда и осъществява вътре в самата нея чрез това да бъдем съпричастници на Тайната на Тялото и Кръвта Господни. Ето защо, когато обмисляме евентуални контакти на православни с евангелисти, смятам, че ще бъде добре да тръгнем най-напред от Евхаристията.

Православното отношение към Евхаристията, към Светата литургия, е сполучливо обобщено в проповед от 864 г. на св. Фотий, Покровител на Константинопол. Той разказва какво впечатление оставил у него един новоизписан храм. Най-напред посочва неописуемото възхищение, с което богомолецът се изпълва при влизането си в двора пред самите порти на храма. Той застава като закован. „Фасадата на храма, обяснява св. Фотий, е истинска наслада за окото, същинско чудо.” По-нататък казва: „Когато накрая човек все пак успява да откъсне поглед от нея и да погледне вътре в самия храм, ах, каква радост и трепет, и какво удивление изпълват душата му. Сякаш е прекрачил прага на Небесата.” И така, тук можем да обърнем внимание на няколко неща. Първо, да изтъкнем значението на визуалното. Евангелистката практика набляга най-вече на словото, което бива изречено и възприемано чрез слуха. Естествено, за нас, православните, това също е важно. Но ние вярваме, че благодат получаваме не само по слухов, но и по визуален път. По думите на Фотий, цялата красота на това място ни се открива чрез черкуването. Един изключително скъп за православната душа мотив. Тук ще припомня известните слова на писателя Фьодор Достоевски: „Красотата ще спаси света”.

В описанието на Фотий прави впечаталение, че физическото и материалното също имат своето важно място. В православното богопочитание иконите са нещо от изключителна важност. Особен статут имат и нетленните мощи. Зад този подчертан образ на физическото и материалното стои твърдото убеждение за произхода на творението, както то е описано още в Първа глава на Битие: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит.1:31). Трябва да се отбележи, че учението за произхода на творението звучи особено актуално в днешните времена на екологична криза. Но най-забележително в описанието на Фотий, обърнете внимание, са неговите думи: „Сякаш е прекрачил прага на Небесата”. Земен рай, или земни небеса – това е върховният образ на Църквата, който православните получават в хода на Светата литургия.

Много от вас сигурно са чели легендата за покръстването на Русия. Принц Владимир Киевски, още докато бил езичник, изпроводил свои пратеници да обиколят света, за да проучат и открият коя е истинната вяра. Когато отишли в Константинопол, гърците ги отвели във великия храм на Премъдростта Божия, „Св. София”, и там те присъствали на Светата литургия. Щом се върнали в отечеството си, те съобщили на Владимир, че именно там, в Константинопол, на Литургията, са открили онова, което търсили. „Чудехме се, разказали те, дали сме на небето, или на земята. Защото несъмнено няма другаде на Земята такава красота. В едно обаче сме сигурни: там сред човеците обитава Сам Бог и никъде другаде няма по-достойно за възхищение от тяхното богослужение; тази красота ще я помним до края на дните си.” Земен рай – това всъщност ни въвежда в самото съдържание на идеята за Църквата в представите на православните християни. По думите на св. Йоан Златоуст: „Църквата е дом на ангели, архангели, Царство Божие, същински небеса”.

Покойният руски епископ в Лондон, който почина преди няколко години, митрополит Антъни Блум (2) , известен със своето творчество по темите за молитвата, казва така: „Църквата е необятна – така необятна, че съдържа в себе си и небето, и земята, така необятна, че в нея се чувстват у дома си хората от всички народи, култури, етноси”. Земен рай. Когато възнасяме своите молитви, ние, православните, се изпълваме с чувството, че в богослужението заедно с нас участват и небесните обитатели – заедно сме както с живите, така и с починалите; ето защо нашето богослужение винаги включва и молитви за покойните души. Молим се едни за други, докато сме живи. Защо да не се молим едни за други и когато някои от нас напуснат този свят? Освен това задължително включваме и молитви, с които призоваваме за застъпничеството на Пресвета Дева Мария и на светците. Не се съмняваме, че те се молят заедно с нас и не се боим да просим техните молитви.

Тук бих искал да споделя какво изпитах аз самият, когато за първи път посетих православно богослужение. Бях отрасъл в англиканско семейство. Един съботен следобед, тогава бях на седемнайсет, аз се разхождах в сравнително непознат лондонски квартал и неочаквано забелязах храм, който не бях посещавал дотогава. Влязох вътре от чисто любопитство. Това всъщност беше руският православен храм в Лондон. В онзи следобед грееше ярко, ослепително слънце. Когато влязох в храма, вътре всичко ми се стори тъмно. В първия момент трудно виждах каквото и да било. Успях обаче да забележа, че нямаше пейки – просто един необятен лъскав под: по време на молитва православните – поне в традицията на първите православни страни – обикновено стоят прави. Но в наши дни в някои страни като Гърция тази практика постепенно се променя.

Отначало ми се стори, че храмът е празен. После успях да видя, че не е точно така. Покрай стените имаше хора (не много на брой – предимно възрастни), а пред тях – икони със запалени кандила. На източната страна се простираше иконостас, пред който горяха множество свещи. Отнякъде, невидимо за окото, се носеше песенопение на хор. Това всъщност беше богослужението на традиционна, руска, съботна вечерня. Неочаквано иззад олтара се появи свещенослужител и поде тоновете на молебствено песнопение. При което първоначалното ми впечатление изведнъж се стопи. Цялата ми душа се изпълни с убеждението, че храмът изобщо не е празен. Той даже е пълен, пълен с невидими богомолци. Всички ние там – онова малко паство, видимата част от богомолците – се сляхме в изпълнението на някакво дело, което се простираше в необозрими висоти. Чувствах как разделението между земята и небето се стопи. Ангелите бяха там, молеха се заедно с нас, там бяха и светиите, Пресвета Богородица, Сам нашият Господ Иисус Христос – всички бяхме съединени, всички бяхме слети в едно общо дело.

Именно това ние, православните, бихме искали първо и преди всичко да споделим с нашите братя и сестри евангелисти. У нас често остава впечатлението, че в евангелизма учението за Църквата не е в съответстващата му цялост и пълнота. Да, Църквата е неразделната спътница на тези, които се спасяват по вяра. Но тя е не само това. Останали сме с впечатлението, че не сте наблегнали достатъчно силно на общото присъствие на небето и земята – присъствието на небето, пребиваващо на земята, – което е в Тайнствата. Само че не бива да гледаме през призмата на взаимното контрастно противопоставяне. Ето, спомням си, примерно, стихове от църковния химн на Чарлс Уисли (3) : „Да се съединят небе и земя, да запеят в един глас ангели и човеци”. Тъкмо това ние, православните, виждаме в главната роля на Църквата, в Светата Евхаристия.

Но ние, православните, можем да си зададем въпроса: „Какво бихме могли да вземем за пример от евангелистите?” Първото, което ми идва наум, това е проповедта. Преди няколко седмици обикалях из лондонското Сити, разглеждах храмове – предимно проектираните от Кристофър Рен (4) , в онази част на града, построена непосредствено след Големия пожар в Лондон през 1666 г. Какво е първото най-впечатляващо нещо, което грабва погледа на човек още при влизането му в тези храмове от ХVІІ в.? Големият амвон, издигнат на особена височина, с широк резонатор над него. Но в противоположност на това Светата трапеза за Евхаристията, в близост до източната стена, едва се забелязва – съвсем малка и незначителна наглед. Амвонът е онова, което липсва в много православни храмове. Нашият храм в Оксфорд е без амвон. Когато изнасям своите проповеди, аз стоя на стъпалата пред олтара. Ако някъде все пак има амвон, той не заема съществено място. Да, вярно е, че в православните храмове се изнасят проповеди – в Съединените щати дори повече, отколкото в раннохристиянските страни. Но православните вярващи не приемат проповедта като нещо от първостепенна важност. Бихме могли да й придадем по-голямо значение. Ние, пастирите, бихме могли да се подготвяме за своите проповеди с по-голяма прилежност и старание.

Ще добавя и още нещо. Православните християни обичат богослужението, но невинаги разбират в пълнота Светата литургия. Те я възприемат най-вече вътрешно, неосъзнато, но не познават в дословност нейното послание. Евангелистите могат да ни бъдат помощници в постигането на едно по-осъзнато, по-осмислено, и най-вече – много по-персонално възприемане на вярата.

Това ни пренася към следващата тема: Писание и Предание. Ние, православните, обикновено назоваваме себе си като Църква на Свещеното предание. Тук евангелистите с право биха могли да отреагират: „Ами, къде оставяте Писанието?” Ето защо православните непременно трябва да напомним на евангелистите, пък и на самите себе си (защото и ние често го забравяме), че нашата Православна църква е също така Църква на Свещеното писание. Спомням си един случай, когато бях на остров Патмос в Гърция, в манастира „Св. Йоан”, на който съм член и аз. Работех в библиотеката по мои материали, когаго вътре влязоха двама господа (струва ми се, че бяха американци), които искаха да фотографират някои ръкописи. Не ми обърнаха никакво внимание – „просто някакъв си монах там”. Явно решиха, че не знам английски, и продължиха, без да прекъсват, все така да присветват със светкавиците ту на едно, ту на друго място (което в един момент взе да ме изнервя, защото все пак се мъчех да чета нещо) и да водят разговори на доста висок глас. Единият попита: „Тези тук никога ли не четат Библията?” Другият отвърна: „Не. Те четат само легенди за светци.” Тогава реших, че е дошъл моят ред да се намеся. „Напротив, умеем да четем Библията, не се съмнявайте в това.” И двамата се почувстваха ужасно неловко, смълчаха се и довършиха работата си, без да кажат нито дума повече. Правило ми е впечатление, че понякога гости на манастира се изненадват, че говоря английски. Спомням си как веднъж слязох в манастирския двор и заварих там група американски студенти. Те ме попитаха: „Говорите ли английски?” „Ами, немного”, отвърнах аз. След като си поприказвахме малко, те отбелязаха: „Вие говорите английски много добре!” „Старая се, доколкото мога”, отвърнах скромно аз. Накрая ме попитаха: „Разкажете ни къде научихте така добре да говорите английски.” „Да си призная, научил съм го от случайни разговори!”

Но да се върнем към двамата мъже, които фотографираха ръкописи в библиотеката. След като им казах, че „умеем да четем Библията”, аз се замислих: „Дали пък всъщност те нямат известно основание? Ние, православните, познаваме ли Библията максимално добре? Дали тя за нас е неделима част от ежедневието ни така, както е за християнина евангелист?” Светите Отци на Православната църква обръщат специално внимание на значението на Светото писание. Св. Григорий Нисийски пише: „За нас Светата Библия е мерило за всяко наше учение, за всяко наше правило, и във всичко ние отсяваме само онова, което се явява в съгласие с казаното в Писанието.” Св. Йоан Златоуст потвърждава: „Думите на Писанието са думи на Самия Господ и затова, дори някой да дойде при нас от оня свят или ангел небесен да слезе от Небесата, те не заслужават повече доверие, отколкото казаното в Писанието.” През ХІХ в. един велик деятел на Руската църква, митрополит Филарт Московски, понастоящем почитан като светец, е казал следното: „Единственият неподправен, цялостен и изчерпателен извор на утвърдените принципи на вярата, това е Словото Божие, открито на човеците и предадено чрез Свещеното писание. В Свещеното писание е казано всичко, което ни е потребно за Спасението. Свещеното писание, като Слово на Самаго Бога, е най-висшият съдия в решаването на всяко противоречие. Решенията на съборите преминават проверката на Свещеното писание. Традиционните практики на Църквата издържат проверката на Свещеното писание.”

Ние поставяме Евангелието в центъра на Светата трапеза, или Светия престол, разположен в олтара на всеки православен храм. При църковни шествия носим и Евангелието. Верните му отдават почит във всяка утреня. Да, и въпреки всичко това ние, православните, трябва – с най-голямо смирение – да се вгледаме внимателно в себе си. Дали наистина словата на Григорий Нисийски, Йоан Златоуст, Филарет Московски имат реална, практическа стойност в живота ни? Книгата на Евангелието е нещо, на което отдаваме огромна почит, но дали наистина нашите вярващи са изцяло наясно с нейното съдържание? Съществува, за жалост, едно трагично несъответствие между православните принципи и тяхното приложение във всекидневната практика. Тук специално евангелистите ще ни бъдат от помощ. Да можехме и ние, православните, да сме така добре запознати с Библията, както са те.

Св. Тихон Задонски, православен епископ от ХVІІІ век, казва: „Ако земен цар или император ви прати послание, няма ли с радост да го прочетете? Естествено, ще се възрадвате много и с голямо внимание ще го изчетете. Ала какво е – пита той – нашето отношение към посланието, дадено ни не от друг, а от Самия Бог? Изпратено ви е писмо не от земен император, ами от Небесния Цар. Само че вие гледате едва ли не пренебрежително на този дар – на това безценно съкровище. Да разгърнеш и да прочетеш това послание – добавя св. Тихон – означава да влезеш в пряк разговор с живия Бог, да се изправиш пред Самия Него. Когато четеш Евангелието, Сам Христос ти говори. И това е не просто прочит на думите Му, но и молитва, и разговор с Него.”

За да претворим на дело казаното от св. Тихон, ние, православните, можем да се вгледаме в евангелистите. И да получим помощ от вас, за да вникнем в ролята на Писанието като една дълбоко лична ценност. Вие можете да ни помогнете да поддържаме и във всекидневната си практика своя образ на библейски християни – такива, каквито твърде често, за жалост, пропускаме да бъдем. Православните слушаме евангелско четиво по време на богослужението в храма, но иначе нямаме навик да четем Библията у дома си – било то самостоятелно, или с цялото си семейство. Нека в това отношение почерпим пример от евангелистите.

А какво да кажем за Православието като Църква на Свещеното предание? В миналото и православни, и римокатолици са имали практика да посочват два източника на богооткровението: Писание и Предание. Преданието в известен смисъл било приемано като някаква задължителна и безусловна притурка към Писанието, а това, и то не без основание, възбуждало негодувание у евангелистите. Днес обаче това е нещо чуждо за православните. Днес ясно и категорично подчертаваме, че източникът е само един. Преданието не е втори източник на богооткровението, нито пък е някаква притурка към Свещеното писание. То просто ни представя начина, по който в хода на вековете са тълкували Писанието, проповядвали са го и са го прилагали в учението на Църквата и в живота. Защо да не приемат евангелистите подобна концепция за Преданието? Тя по никакъв начин не е в противоречие с принципното правило „Sola scriptura” ( „Единствено Писанието”).

Е, да, има и тук някои препятствия. Например, православното убеждение, което е част от Свещеното предание на вярата, че чрез своето успение Пресвета Дева Мария се е пренесла в тяло на Небесата. В Православието ние не сме въвели това като догмат, както е при римокатолиците, но то е съставна част от нашата християнска вяра и намира израз в текстовете, които използваме в богослуженията на 15 август. Да го приемаме ли спокойно, щом като е нещо, за което не се казва никъде в Писанието? Ние, православните, имаме своя отговор по този въпрос, но към момента няма да се впускам в него.

Ако православни и евангелисти съвместят своя труд в изучаването на Библията, можем да постигнем много! Основното православно правило в този случай е тълкуването на Писанието да става винаги и единствено чрез средствата на Църквата и през призмата на Църквата. Ние, православните, не сме против критичния анализ на Библията. По този въпрос не сме фундаменталисти. По-скоро за нас от най-съществено значение е „по какъв начин светците са тълкували Писанието”. Те са най-добрите тълкуватели на Божието Слово.

И наистина, по какъв начин са обяснявали Писанието светите отци? Прави ми впечатление, че в евангелистките среди се наблюдава нарастващ интерес към патристичните тълкувания на Библията. За мен беше удоволствие да видя издаването на многотомното „Раннохристиянско тълкувание на Писанието”, което е под редакцията на евангелист, доктор Томас Оудън, но в сътрудничество с православни специалисти. За пример ще посоча онзи том, който представя първите глави на Битие, текстове от първостепенна важност – той е подготвен от православен учен, отец Андрю Лаут. Нека се стараем да влагаме съвместен труд.

И така, стигам до третата тема: делото на Христос. Тук си спомням и ще ви разкажа нещо, което ми се случи неотдавна, докато пътувах в един влак. Качи се някакъв мъж, настани се насреща ми и се вторачи в мен с пронизващи очи. След известно време попита: „Вие спасен ли сте?”. Какъв беше моят отговор? Няма да ви кажа веднага, но в края на лекцията ще спомена как му отговорих.

Какво означава да бъдеш спасен в Христа и от Христа? Тук човек би се изкушил да изброи множество противоположни различия помежду ни. Ще му се прииска да посочи, че евангелистите изтъкват преди всичко ролята на Кръста, докато православните – на Въплъщението и Възкресението. Евангелистите подчертават жертвата на изкуплението. За православните Христос е преди всичко Победителят на смъртта. Евангелистите казват „Христос е с мен”, а православните – „Христос е в мен”. Евангелистите правят разграничение между опрощение, очищение и прославление, макар като цяло да не са разделени. В Православието в този случай нямаме налично конкретно разграничение. Спасението се приема като един продължителен и всеобхватен процес. По думите на митрополит Антоний, когото вече цитирах: „Вярата е нещо, което започва, но никога не свършва.” В своята идея за спасението православните отдават първостепенно значение на теосиса, или обожението. Хората се превръщат, по думите на св. ап. Петър (2 Петър 1:4) в „участници в Божественото естество.” Що се отнася до отношението на евангелистите към спасението чрез Христа, те са склонни да насочват нещата преди всичко към идеята за договореното и узаконеното, използвайки в описанията си правна терминология; православните, от друга страна, виждат нещата в посока на дълбоко вътрешното, целебното, предавайки своите описания с образи на изцелението. Православните, както е известно, сочат любовта като първопричина на Въплъщението; в същото време на Запад Анселм и Калвин поставят на първо място Божията правда и благост. Евангелистите са склонни да виждат като вид повторно раждане онзи момент, в който човек се обръща към християнската вяра. Православните, като цяло, не споделят представата за някакви мигове на повторно раждане, макар че лично аз мога категорично да посоча конкретен момент от живота ми, когато стана моето обръщане към Христа, а то се случи малко преди да стана част от Православната църква. И все пак за православните обръщането към вярата е, както вече отбелязах, пожизнен процес.

Да, вярно е, тази противопоставеност помежду ни е факт, но трябва много да внимаваме да не пресилваме нещата. Нека винаги и във всичко се вглеждаме не „дали да бъдат едните, или другите”, а „как да се получи и с едните, и с другите”. Когато като студент за първи пристигнах в Америка, пътувах дотам с голям презокеански параход (през онези времена трябваше да си много богат, за да си позволиш да пътуваш със самолет) и пътуването продължи около пет дни. В цената на билета беше включена и храната. И когато отидох в ресторанта, за мен беше голямо удоволствие да видя, че ми предоставят цял списък ястия, от които да избирам. И при това те не бях разделени на отделни блюда. Човек можеше да си поръча колкото поиска. Какво по-хубаво за един прегладнял студент, изпълнен с желанието да компенсира максимално цената, която е платил за билета си! И така, за закуска можеше да си поръчаш едновременно и овесена, и зърнена каша, и плодов сок, след което да си поискаш и задушено рибно филе, и яйца с бекон, стига да имаш настроение за толкова ядене в неспокойните океански води насред Атлантика. Хората, които на обяд седнаха на една маса с мен, подходиха доста скромно, и си поръчаха само три ястия: супа, след това – месо, накрая – пудинг. А аз се мъчех да погълна цели седем или осем ястия.

Използвам примера с презокеанското меню във връзка с нашия подход към учението за Изкуплението. В Свещеното писание ще откриете множество различни образи на спасението. По принцип няма конкретна теория, обобщаваща в цялост тези образи. Авторите на Новия завет просто ги споменават – образи с изключителна сила на въздействие, – но без да ги систематизират в някаква теоретична рамка. Такъв трябва да бъде и нашият подход към спасението: да се ползваме от всички тези различни образи, които откриваме в Новия завет. Ето, примерно, във Второ послание до Коринтяни ни е предаден образ на Изкуплението: „Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога” (5:21). Тук много ясно е отразен догматът за Изкуплението. Така че това е един библейски догмат. Ние, православните, не прибягваме особено често към този образ. Сигурно няма да бъде лошо да се научим от евангелистите да му придаваме по-голямо значение.

Няма спор, че образът на Изкуплението присъства в творчеството на Отците. Да вземем, примерно, св. Атанасий – той описва Христос като „Този, Който положи живота си за нас”. От друга страна, ние, православните, говорим най-вече за обожението, но то не е нещо, споменато единствено във Второто съборно послание на св. ап. Петър. За него се говори и в цялото Евангелие на св. ап. Йоан. В гл. 10 от това Евангелие Христос цитира Псалмите: “Аз рекох: богове сте” (10:34), и обяснява, че тези, към които е било отправено Словото Божие, са били наречени богове, и че Писанието не може да се наруши. Освен това в Евангелието на Йоан срещаме и темата за прославата по благодат: „И славата, която Ми бе дал – казва Христос на Отец, – Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно” (Йоан 17:22). По-нататък, в Посланието на св. ап. Павел, срещаме идеята за живота „в Христа”, което е не просто някаква метафора. Никъде в тези текстове нямаме изцяло метафорични образи. На всичко трябва да гледаме откъм реалистичната му пълнота. Когато в трета глава на Посланието до Римляни четем за нашето оправдание, трябва да продължим и нататък, до шеста глава, където се говори за съединяването ни с Христа и за това как чрез Кръщението ние умираме и се погребваме, и възкръсваме заедно с Него.

Ето защо теосисът, или обожението, се явява централна тема в Православието. Тя се среща и в песнопенията на методистките химнописци братя Уесли. Спомнете си песнопението на Чарлс Уесли, озаглавено „Защото Синът ме направи свободен” – там той казва: „Превърни ме в това, което си Ти”. Именно такъв смисъл ние, православните, влагаме в идеята за обожението – не че се превръщаме в допълнителни членове на Светата Троица, не – по никакъв начин не става дума за това. Спасението за нас означава пълно преобразяване на нашето естество по благодатта и славата на живия Бог.

Ето защо ни се иска да казваме: „и с едните, и с другите”. И да използваме всички образи на Изкуплението и спасението, които ни предоставя Писанието. И все пак ние, православните, бихме могли да вземем като пример от евангелистите един по-дълбок усет за личностния характер на спасението. Трябва да свикнем да казваме „Христос бе разпнат за мен”, не просто – „Христос бе разпнат”. Ние, православните, трябва по-усилено да търсим в живота си своята личностна връзка с Христа, по-активно да съзнаваме неотложната нужда да споделяме вярата си с другите чрез средствата на мисионерството и евангелизацията.

Но както вече посочих, нека внимаваме да не виждаме нещата в крайната им срещупоставеност. Ние, православните, също си имаме своето усещане за лично съприкосновение с Христа. Прочетете, примерно, писанията на св. Симеон Нови Богослов, православен светец от ХІ в. Там ще намерите изключителни описания на личен опит в Светия Дух. И ние, в Православието, си имаме своите национални възродителни движения: Господнята армия в Румъния, движението Зои в Гърция, Православното младежко движение в Ливан. Имаме си свои мисии в Кения, Уганда, Корея, Япония, но бихме могли да направим и много повече.

В заключение ще цитирам думи на моя приятел, доктор Брадли Насиф. Той казва, че Православната Църква е най-евангелската Църква на планетата заради своята въплъщенска, Троична концепция за живота. Лично аз, като православен, съм твърдо убеден, че това е самата истина. Но тъй като виждам бездната между теорията и практиката, трябва да призная, че ние, православните, имаме нужда от подкрепата на нашите братя и сестри евангелисти, за да постигнем в пълнота нашия истински образ. Имаме нужда от вас, за да бъдем себе си.

Сега сигурно ще ме попитате: „Как отговорихте на онзи човек във влака?” Естествено, моят отговор не беше: „Не, не съм спасен.” Това представлява отричане на моя Спасител. Нито побързах да кажа: „Да, спасен съм”, сякаш всичко е завършен процес, в който няма място за промени. Бог държи на думата Си. Той няма да се промени. Моята свободна воля обаче може да ме отклони в невярна посока. Спомням си думите на св. ап. Павел, който – много години след обръщането си към вярата – по пътя за Дамаск изразява страха си: „Да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана” (ІКор.9:27). Така че, щом апостол Павел не се е чувствал сигурен, аз няма как да бъда по-сигурен за себе си.

И така, ако бях отговорил на онзи човек от влака: „Не знам”, той можеше с основание да възрази: „Това не е никакъв отговор. Иди тогава и разбери, щом не знаеш, защото иначе какво искаш да покажеш, като си се облякъл в това расо.” Моят отговор беше: „Вярвам, че по Божията милост аз се спасявам”. Не „аз съм спасен”, а „аз се спасявам”. Спасението, както вече казах, е продължителен процес, то не е еднократно преживяване, а неспирно пътуване – пътешествие, което свършва едва при настъпването на смъртта. Ето защо и моят отговор беше такъв. Но ако на някого тук му хрумне по-добър отговор, ще го помоля да бъде така добър да го сподели с мен.

Бележки

1 . Арминианците са последователи на протестантското учение на холандския теолог Яков Арминий. Арминианството утвърждава значението и на свободната воля за спасението в известна опозиция на калвинистката концепция за поробената воля на човека – бел. ред.

2 . Митр. Антоний Сурожки (Антъни Блум) е роден на 19 юни 1914 г. в Лозана. Получава образование по физика, химия и биология и защитава докторат по медицина. През 1943 г. дава монашески обети. През 1948 г. е ръкоположен в йеромонашески сан; след това е изпратен на пастирско служение във Великобритания. Следва епископска хиротония (1957 г.). От 1962 г. е архиепископ на Руската православна църква. От 1963 г. е патриаршески екзарх на Западна Европа, а от 1966 г. – и митрополит към Московския патриархат – бел. прев.

3 . През 19-ти век Чарлс Уисли пише църковни химни (антеми), вдъхновен от съвременните оратории, които са в няколко части или са с продържителност от над 20 минути – бел. прев.

4 . Знаменитият Кристофър Рен – архитект, математик, астроном, физик – ръководи възстановителните работи след пожара. Рен се заема с тежката задача да възобнови или построи немалко сгради, включително и планирането на унищожения лондонския център. Той оставя в наследство около 50 проектирани от него прекрасни църкви из цял Лондон – бел. прев.

Превод: Анжела Петрова

https://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BC-%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BC-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BE%D1%82-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3/
от spravedliv
02 Авг 2017, 20:56
 
Jump to forum
Jump to topic

Re: Какво можем да научим един от друг - ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

Участник: Митрополит Уеър, тази вечер Вие изложихте няколко допирни точки между евангелисти и православни. Виждате ли в бъдеще някаква възможност, или бихте ли станали защитник на такава идея: православни и протестанти да бъдат заедно на Евхаристийната трапеза?

Митрополит Калистос: Най-напред нека се извиня, ако съм говорил прекомерно дълго и не съм оставил достатъчно време за въпроси. Навремето, при първите ми лекции в Оксфордския университет, все се боях, че ще вземат да ми се изчерпят думите насред определеното време и няма да имам какво да кажа. Тази мисъл не ме оставяше на мира след ужасната случка с един човек, който по онова време, също както и аз, полагаше началото на своята кариера в университета – първата си лекция той изнесе ден преди аз да представя моята. Започна да чете лекцията си с мисълта, че ще има достатъчно материал най-малко за 50 минути. Само че се получи нещо съвсем друго – изчете материала си толкова бързо, че го свърши за 20 минути. Най-добре да беше прочел всичко още веднъж, защото слушателите му така и не бяха разбрали абсолютно нищо. Но вместо да направи това, той вдигна поглед към тях и каза: „Съжалявам. Това беше всичко”, след което моментално хукна навън. Само че в цялото си объркване и смущение той не тръгнал през вратата за изход от лекционната зала, ами се набутал през вратите на някакъв долап и пропаднал навътре, та после, за негов срам, трябваше да го вадят оттам студентите му. Така че тази вечер, още преди да започна лекцията си тук, аз добре огледах да не би наоколо да има някакви килери, че да не си докарам някоя беля, ако се наложи да се изнасям по спешност! Но на мен на практика никога не са ми се изчерпвали по-рано думите. Проблемът ми по-скоро е в това, че винаги имам да казвам прекалено много неща.

И все пак, да се върна към въпроса ви – един много съществен въпрос. В желанието ни за диалог, в нашето търсене на християнско единство, ние със сигурност мислим и за постигането на пълно общение на Господнята трапеза – общение в Светата Евхаристия. Тя е наша цел, наша надежда и ние никога не забравяме за нея.

Има два различни подхода по този въпрос. В единия случай можем да кажем: „Тайнствата са велика сила. Да се обединим в Евхаристията още сега, веднага, без да гледаме на различията, и самото общение в Тялото и Кръвта Христови ще ни помогне да изгладим противоречията, които не успяваме да преодолеем със собствени сили. Да се доверим на Тайнствата, тяхната сила е велика.” В другия случай ще кажем: „Не бива да използваме Причастието и Тайнствата като вид средство за постигане на целта. Те трябва да представляват върховен завършек на нашите усилия. Нека най-напред потърсим единение във вярата (което не означава споразумение по всички богословски тези) и едва след това – като венец и тържество на чудното обновление на нашето единство във вярата – нека пристъпим към единение в Светото Причастие.”

Ние, православните, сме привърженици на втория тип подход. Отнасям се с голямо уважение и към християните, поддържащи първия. Но лично за мен самия, с приемането на Светото причастие аз давам израз на безусловната си вяра в Христа. Ще ми бъде някак странно и неестествено да споделям Причастието с хора, които имат по по-различна представа за вярата. Струва ми се, че на този етап разногласията между нашите две християнски традиции са все още твърде сериозни, за да преминем към единение в Светото причастие. Ще трябва да се потрудим за преодоляването на съществуващите различия, и едва тогава да се съединим във великата радост на споделеното Причастие. Да, ние, православните, приемаме, че вече се виждат много сходни неща във вярата ни, но редом с това подчертаваме, че засега все още има едно „не”. Докато не постигнем по-дълбоко, общо осмисляне на вярата, все още не е дошъл моментът да споделим Тайнството.

Участник: Ваше Високопреосвещенство, в лекцията си Вие споменахте, че православното възприемане на литургията е повече интуитивно, а не в дословното й послание. Питам се дали при един такъв диалог между евангелисти и православни няма да е по-добре, ако православните усвоят литургията в по-дословен план. И ако това е така, как биха могли православните да го постигнат?

Митрополит Калистос: Нека само добавя към предния си отговор, че ние, православните, изпитваме голямо страдание от това, че не постигаме споделеност в Причастието, и всички трябва да скърбим, че съществува подобно разделение, при все че към този момент то е непреодолимо.

По какъв начин ние, православните, ще вникнем по-пълно в нашата Литургия? Нужно е, според мен, най-вече пастирско проповедничество след светата Литургия. Вярно е, че проповедите трябва да имат в основата си евангелското четиво за деня. Но трябва също така да бъдат насочени към усвояване на структурата и съдържанието на Литургията. Ето защо отправям най-сърдечна молба към всички мои православни съслужители да включват в проповедите си темата за Литургията и да обясняват вложеното в нея съдържание, за да може нейното послание за вярата да бъде усвоено в по-дословен план.

Написани са множество полезни книги за съдържанието на православната литургия и ние трябва да насърчаваме вярващите от нашите енории да четат тези книги. Освен това ще бъде доста полезно да приучим нашите православни християни да идват за началото на службата. Моите кипърски енориаши ме питат не: „Кога започва службата?” Те ме питат: „В колко часа свършва службата?”

Да, трябва да се преборим с формалната посещаемост и да използваме многобройните средства, чрез които можем да подпомогнем за по-дълбоко вникване в съдържанието на Литургията. Това ще рече, освен всичко друго, че трябва да имаме богослужебен език, който е понятен за хората.

Участник: Във Вашата лекция споменахте, че в Православната църква има определен кръг богослови, предимно църковни ръководители, които не са поддръжници на икуменическия диалог. Бихте ли казали на какво се основава тази тяхна позиция?

Митрополит Калистос: Тяхната аргументация се базира най-напред на вярата, че Православната църква е Едната Истинна Христова Църква на земята. Такава всъщност е позицията и на всички нас, всички останали православни християни. Само че някои православни с по-строги убеждения, които не са поддръжници на идеята за диалог, извеждат от този аргумент едно категорично заключение. Те твърдят, че вън от видимите предели на Православната църква не съществуват истински тайнства и истинна благодат в Светия Дух. Аз поне, в качеството си на православен, не съм склонен да приема това. Убеден съм, че и в другите християнски общности, по силата на благодатта на Светия Дух в тях, има многобройни светци, свети мъже и жени, и не се съмнявам, че навсякъде, където се извършва кръщение в името на Светата Троица, съществува и истинната благодат на кръщението. Убеден съм и в реалната сила на Тайнството по отношение на римокатолиците – че това е една истинна Евхаристия.

Ето защо, когато утвърждавам, че Православието е истинната Църква, аз бих предпочел да използвам и думата „пълнота”. Убеден съм, с цялото си смирение, че в Православието съществува една пълнота на вярата и духовния живот, каквато няма да откриете никъде другаде. Това е нещо неоспоримо и вие трябва да го знаете. Което обаче не означава, че извън пределите на Православната църква съществува само и единствено безпросветна тъмнина. Ето защо вярвам, че в другите християнски общности съществува действено, живо присъствие на благодатта на Христа и Светия Дух. Вярвам, че понякога те дори са вниквали, осъзнавали и изживявали истините на вярата по-проникновено от нас, православните. Ето защо смятам, че има на какво да се научим от тях. Да се научим не на неща, които не са приети в нашата традиция, а на неща, които сме занемарили и позабравили. Именно затова казвам, че имаме нужда от вас, за да бъдем себе си.

Предполагам, че противниците на диалога с други християни изхождат от позицията, че щом в Православието е пълнотата на вярата, не ни е потребно да се учим от други. Аз обаче твърдя, че макар пълнотата да е наистина в Православието, ние все пак имаме потребност да се учим от другите, защото те могат да ни помогнат да вникнем в себе си. Хората казват, че най-голямата полза от всяко пътуване е в това, да се върнеш в дома си и да го видиш с нови очи – сякаш го виждаш за първи път. Такава може да бъде ползата и от междухристиянския диалог. Общуването с другите ще ни накара след това да се вгледаме в собствената си Църква и да я видим с нови очи.

Участник: Ваше Високопреосвещенство, животът в големия град създава усещането, че колкото по-нагъсто се заселваме един до друг, толкова повече се отчуждаваме един от друг. Плашещо е, че ние, следовниците на Христа, трябва с труд и усилия да се приучваме да се възприемаме взаимно като братя. Щом ние имаме нужда от други, за да бъдем себе си, как ще можем всички заедно – с общи усилия като следовници Христови, да внесем светлината на Христовата любов у заблудилите се души, живеещи в градове, изпълнени с толкова страх и насилие? Как бихме могли да постигнем с общи усилия атмосфера на мир в нашите градове?

Митрополит Калистос: Съгласен съм, че разделението между нас, християните, е сериозна пречка за евангелизацията на Църквата. Разногласията помежду ни са станали причина много хора да се отвърнат от вярата. Показателно е, че в началото на ХХ в. първоначално е било наблюдавано разрастване на движението за християнско единство – общ стремеж към изпълнение на мисионерското дело. Но впоследствие именно в сферата на мисионерството християните се сблъскват с първите конфликти по причина на своето разделение. Така че, да, ако бъдем по-сближени, нашето свидетелство пред света ще бъде по-убедително. Трябва да отбележа, че молитвата на Христа, която цитирах: „Да бъдат всички едно”, има продължение: „за да повярва светът”. Църквата не съществува сама за себе си. Църквата съществува за целия свят. Със стремежа ни към християнско единство ние показваме грижата си за целия свят.

Участник: Брате в Христа, какви действия предприема Православната църква във връзка с факта, че 2.2 милиарда от населението на земята изобщо не са чували благовестието на Христос? По какъв начин Православната църква поема грижата за изпълнение на тази цел: Евангелието да достигне до всички краища на планетата?

Митрополит Калистос: Както вече отбелязах, ние, православните, имаме свои мисии в различни части на света – такива са мисиите ни в Кения, Уганда, в далекоизточни страни като Корея и Япония. Вярно е, че бихми могли да разширим още повече дейността си, но към момента нашите усилия са съсредоточени предимно към ре-евангелизация на страните, които са били под комунистическо управление. За по-конкретно ще посоча Русия, където е имало активна атеистическа пропаганда в продължение на седемдесет години. Тези седемдесет години включват периоди на сурови преследвания, арести и мъченичество на десетки, стотици хиляди християни, умрели в името на Христа.

Това е нещо, което ние, православните, най-смирено ви молим да помните – да не го забравяте всички вие, които живеете в страни на религиозна свобода и социално благоденствие. Замисляйте се за преследванията, на които са били подлагани православните християни през ХХ век. През трите десетилетия след 1917 г. са загинали в името на Христа много повече хора, отколкото през трите столетия непосредствено след Неговото разпъване на кръста. Разбираемо е обаче, че тези преследвания – цели две поколения в Русия, четирийсет години в Румъния, България и Сърбия – са довели и до отлив от Църквата на огромен брой хора. В тези страни християнството било представяно в един карикатурен образ, който няма нищо общо с истината. Ето защо, когато става дума за мисионерска дейност и евангелизация, ние поставяме на първо място тези наши страни и ре-евангелизацията на нашите собствени народи. Грижата ни за проповядване на вярата не трябва да е насочена единствено към отдалечени народи, но и към хората, сред които живеем. И ние с всичи сили се стараем да вършим това, макар да виждаме, че невинаги успяваме.

Ако се върнем към примера с Русия, трябва да се посочи, че през 1988 г., при падането на комунизма в Съветския съюз – държавата, в чийто граници са били включени и Русия, и Украйна, православните енории са били 7 000 на брой. Днес, двайсет години по-късно, те са вече 28 000 – четири пъти повече. Това е безспорно доказателство, че на територията на Русия тече активна мисионерска дейност и проповядване на вярата за целите на въцърковяването. Смятаме, че именно оттам трябва да започнем – не с отдалечените страни, а с нашите собствени народи, за да върнем първо тях към вярата.

В православния свят е налице активно раздвижване. Не съм чул да има западни църкви – с изключение на някои петдесятнически общности, – в които през последните две десетилетия броят на членската маса да се е увеличила четири пъти. Ето защо ви моля да отчитате факта, че полагаме значителни усилия в тази посока.

Участник: Ваше Високопреосвещенство, вчера говорихте с голямо благоговение за Иисусовата молитва. Как можем да пренасяме тази молитва от ума в сърцето?

Митрополит Калистос: Да, вчерашната ми тема беше за значението на вътрешната молитва – или по-точно тази, коята наричаме Иисусова молитва – и за това, как призоваваме нашия Спасител и Неговото свято име Иисус: „Господи, Иисусе, Сине Божий, помилуй ме”. Ние, православните, възприемаме молитвата като нещо, което постепенно придобива все по-вътрешен, дълбоко душевен характер. Започваме я само с устни – устна молитва, която след това добива все по-вътрешна сила и става молитва на душата. Защото молитва, изречена само с устни, не е истинска молитва. А за да я превърнем в молитва на душата, ние трябва да се молим с дълбока съсредоточеност, с вътрешна вглъбеност.

След това обаче има още едно стъпало преди молитвата да се пренесе от душата в сърцето. Когато източнохристиянските автори говорят за „сърце”, те нямат предвид просто чувствата, вътрешните настроения. Сърцето изобразява духовното ядро на човешката личност като цяло. Сърцето е онова място, в което се раждат най-добрите решения в живота ни. Сърцето е центърът на мъдростта и проникновението. Именно със сърцето ние виждаме себе си като същества, сътворени по Божий образ и подобие.

Концепцията за сърцето като духовен център на цялостната човешка личност е също като тази, която ни е представена и в самото Писание. Когато казваме, че молитвата се пренася от душата в сърцето, ние имаме предвид, че молитвата изпълва цялото ни същество. Тя не е просто някакъв самостоятелен продукт на ума. Молитвата е не в това, което вършим, а в това, което сме. Молитвата на сърцето е молитва, изпълваща цялото човешко същество – молитва, в която се включват и разсъдъкът, и чувствата, и желанията, и дълбоките вътрешни възприятия, и самото ни тяло. Ето това имаме предвид, когато казваме, че молитвата се пренася от душата в сърцето. С Божията милост, а не само със собствени усилия, превръщаме молитвата в нещо, което изпълва цялото ни същество.

Участник: Вие обърнахте внимание на наличното съответствие между учението на вярата и Писанието, и по-конкретно – на различни неща от принципите и практиките на Православната църква, които са в съгласие с Писанието, и това очевидно е така. Има обаче и неща, които изглеждат смущаващо – както, примерно, иконите и вярата в приснодевството на Богородица. Кажете нещо по някоя от тези теми.

Митрополит Калистос: Ще кажа няколко думи само по единия въпрос. Иконите. Историческите факти показват, че реалистичното изобразително изкуство се появява сравнително късно. Още през ІІ и ІІІ век. в катакомбите се срещат символични изображения на Христос, но едва през ІV – V век се появяват първите реални портретни образи. И чак вече през VІ – VІІ век започват проявите на почит и благоговение към тези икони, т.е. практиката на хората да коленичат пред тях, да ги целуват, да палят свещи и да кадят тамян пред тези изображения. Това ще рече, че благоговейната почит към иконите се е развила постепенно. В самото начало е бил голям страхът от идолопоклонството. Но с течение на времето – когато християнското население постепенно се разраснало и заело господстващо място в обществото на Римската империя – този страх се стопил и накрая хората разсъдили, че нищо не пречи да имат икони.

В основата на иконописното творчество е Въплъщението Христово. Този факт е специално подчертан през VІІ век от св. Йоан Дамаскин. Той изтъква, че според Стария завет изображенията са били забранени. Те с право били забранени, защото „Бога никой никога не е видял”. Но щом Бог приел въплъщение, щом Словото ни се е явило в плът, ние вече можем да представяме изображения на Христос – не на Неговото божествено естество, а на Неговата богочовешка Личност. Защото ако отказваме да изобразяваме Христос, продължава св. Йоан, това ще рече, че ние в известен смисъл виждаме Неговото въплъщение като нещо не съвсем реално – приемаме явяването Му в тяло по-скоро като плод на нашето въображение. По такъв начин св. Йоан представя учението за Въплъщението като основополагащ фактор за създаването на иконописни образи.

Христос прие не само човешка душа, но и човешко тяло. Той прие телесна плът и в този Си телесен образ ни дари със Своята благодат. Щом част от материята – човешкото тяло – може да се превърне в средство за пренасяне на благодат, значи такива могат да бъдат и други материални неща. Благоговението към иконите е пряко свързано с вярата ни в истинността на Въплъщението. „Не презирайте материята, учи ни св.Йоан Дамаскин, защото именно чрез материята Христос устрои нашето спасение.” Така че, ние, православните, изхождаме от такъв основополагащ принцип.

Участник: Има ли някакви сходни елементи в убежденията на източноправославните и евангелистите относно панихидата, Майката Божия и Спасителя Иисус Христос?

Митрополит Калистос: Да, има, и не са никак малко. Преди това попитахте за приснодевството на Майката на нашия Господ Иисус Христос. В Свещеното писание няма конкретно посочен този факт, но смятам, че такива реформатори като Лутер и Калвин са вярвали в пожизненото девство на Мария.

То е намирало своите потвърждения в процеса на развитие на Църквата – с нейните молитви, нейните прозрения. Така постепенно се е утвърдило убеждението, че Дева Мария не е имала други деца и че е останала Дева завинаги. Православните са приели това и са започнали да вярват в него не по силата на строги логически умозаключения, а по силата на взаимовръзки от духовно естество – духовни причинно-следствени връзки от изключителна сила. Благоговението към неизразимото чудо на Въплъщението ни е довело и до вярата, че Светата Дева не е имала други чеда. Смятам, че това е не просто израз на нашия стремеж да отдаваме почит на Дева Мария, ами е плод на дълбокото ни благоговение към Иисус Христос, към Неговото безподобно явяване едновременно като Бог и като Човек. Тази е нашата изходна позиция – любовта ни към Христос. Именно така се е развило това наше убеждение – чрез вътрешната молитва на християнското общество.

На практика не съществува официално утвърдена дефиниция за приснодевството на Мария. Ние просто вярваме в това. В нашата богослужебна практика използваме названието „Приснодева” – на някои вселенски събори са употребявали названието Приснодева Мария, – но досега нямаме точно формулирана дефиниция за това убеждение и вложените в него предпоставки. То е просто част от вярата, която прогласяваме по целия свят. То е нещо, родено в душата на Църквата в хода на нейния живот – като вид дълбоко убеждение, което е плод на нашите молитви.

Същото може да се каже и за друго, което вече споменах – вярата в успението в плът на Светата Дева. Тази вяра е изцяло свързана с вярата ни във възкресението на тялото. Ето защо ние сме убедени, че с успението на Пресветата Дева ни е даден предобраз на телесното възкресение. Тя е преминала през оковите на смъртта, през Божия съд и сега обитава в съвършената пълнота на своя образ от бъдещия век.

Но това убеждение се е родило като плод на молитвения живот и вътрешните прозрения на Църквата. Ние не сме го вложили в правилата на вярата, която проповядваме в мисиите си по целия свят. То е нещо, за което добиваме разбиране, когато вкусим отвътре дълбокия молитвен живот на Църквата.

По-различно стоят нещата относно другото наименование, което използваме за Пресветата Дева – Богородица, или Майка Божия. То е пряко свързано с идеята за Въплъщението. Ние назоваваме Дева Мария по такъв начин не просто защото се стремим да изразим голямата си почит към нея, но и като вид отстояване на нашата твърда и истинна вяра в Иисус Христос. Мария е майка, но не просто на човек – на обикновен човек, който е свързан по някакъв начин с Бога. Това ще бъде несторианска позиция. Мария е майката на Единия, Единородния и Единосъщен с Отца, на Този, Който е изцяло Бог и изцяло Човек. Следователно, с името Богородица ние утвърждаваме нашата вяра в Единосъщието на Христа. Ето защо, за разлика от вярата ни в нейното успение в плът, това сме го формулирали като догмат, който трябва да бъде приеман от всички вярващи. Да, нашата проповед на вярата е съсредоточена в Христа. Но мястото, което отдаваме на Дева Мария, е нещо дълбоко, което ни се открива едва когато вкусим отвътре пълнотата на Православната Църква. Ние вярваме в телесното успение на Пресветата Майка и при все че това не е догмат на вярата, то е израз на голямата ни надежда.

https://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BC-%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BC-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BE%D1%82-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3/
от spravedliv
02 Авг 2017, 20:59
 
Jump to forum
Jump to topic

Изповедта на един германец избрал Православието - Клаус Кенет

https://www.youtube.com/watch?v=gU4_yHr9sHs - 1 част

- Кое ви привлече към православието?
- Отец Софроний Сахаров. Когато срещнеш светец нямаш избор. Юда е бил с Иисус три години и е имал избор. Но когато търсиш обич, истинска обич .... Срещнаш се с Майка Тереза ии.. тя беше първата християнска в живота ми, която изпитваше любов към мен. Но отец Софроний беше самото въплъщение на обичта. И си казваш: "Човек може да стане такъв без егоистични интереси"...

https://www.youtube.com/watch?v=k7k5zKOKkxY - 2 част

- Като будистки монах преживях нирвана - липса на всякакви мисли. И празнината беше запълнена с демони. Те седяха срещу мен, както вие сега. Не бяха фантазия, защото тогава не мислех. Бяха реални, но бяха безжизнени. И това беше повратна точка в живота ми...
от Пламен79
04 Авг 2017, 17:31
 
Jump to forum
Jump to topic

Прогнози на Преображение за следващия сезон

http://arhangel.bg/media/cache/28/b8/thumb4_preoo.jpg?wm=0

Автор: Венцеслав Георгиев

Когато мисля за Преображение, идват в съзнанието ми думите на един Анонимен Алкохолик: „Ако някой ме попита – възможно ли е човек да се промени, веднага ще му отговоря – абсолютно НЕ. И ако пак ме попита, бих му отговорил същото – абсолютно ДА.” На пръв поглед абсурдно и алогично твърдение. Ключът за разбирането му се крие в последвалото обяснение на въпросния алкохолик за собствените му опити да се промени.

В навечерието на един от най-радостните празници за християните, се сещам за някои от великите чудеса, които се случват в света всяка година след идването на Христос. Наред с благодатния огън на Великден в Йерусалим и обръщането на посоката на течението на река Йордан на Йордановден, на Преображение всяка година става чудо на планината Тавор. Чудото, което се е случило с апостолите в този ден.

Ето, апостолите претърпели промяна в този ден - станали радостни. Дали обаче тази промяна тогава е била същностна за тях? Все едно да имаш кола без климатик и парно и да си я карал досега в екстремни условия, на студ или жега. И изведнъж попадаш на идеалния климат, в който се чувстваш комфортно. Представям си, че нещо такова се е случило на Тавор. Затова и апостолите отначало се уплашили: досега не били имали такова преживяване. След това обаче не искали да си тръгват…

По-късно, в благословената горница на деня Петдесетница, апостолите вече можели да се чувстват комфортно при всякакви условия. Не че нямало от какво да се страхуват.

Такъв тип промяна /преображение/ е донякъде и в нашата власт. С желание, достатъчно воля и усилие, човек може да промени средата си на живот. С помощта на някои психологически техники, може да подреди редица неща, донякъде. За други обаче, трябва да се обърне към Производителя. Там той няма достъп. Само Онзи, Който е създал душата, може коренно да я променя или поправя. Горе-долу такова беше и обяснението на алкохолика. Когато колата ти е необратимо повредена, имаш нужда от намесата на Производителя. Дори и Той не може да отстрани напълно някои дефекти, но може да направи така, че да караш колата си без проблем, стига да спазваш някои ограничения при ползването. Например, никога повече да не слагаш добавки в горивото. Например, алкохол, ако искаш да нямаш проблеми.

Сравнението е доста грубо - колите са доста несъвършени, тях ги правят хората. А душата е направена от Бог и тайните на нейното функциониране са само донякъде познати.

Като историята за житното зърно. Слагаш семенце в земята и то претърпява коренна промяна! От земята не изникват зърна, а съвсем друго нещо – трева, от която после излиза клас и така нататък.

Нали сравняваме човешката душа със зърното, което бива погребано в земята и там, умирайки, от него израства същностно друго нещо. Така човек, посят в земята след смъртта си, очаква възкресението от мъртвите в следващия сезон на това творение.

Не е в наша власт да накараме едно семе да покълне и поникне. Или от посято жито да порасне царевица. Но в известна степен е в наша власт да влияем на процесите по покълване и отглеждане. Наша е отговорността да осигурим подходящи условия на съхранение, грижа за обезпаразитяване, подготовка на почвата, торене… Разбира се, зърното може да поникне и даде плод в други /неподходящи/ условия, но шансовете за това са много малки. Особено за самотното зърно, попаднало между тръни.

За мен е важно в какви условия поставям своята душа. Доколкото зависи от мен. Бурите и наводненията не са в моя власт. Мога само да се моля да не ни сполетяват на Този, който ги движи. Както онези туземци, които не се страхували от честите опустошителни тайфуни, докато при тях бил един католически свещеник, когото те с основание почитали като свят човек.

От мен зависи в каква посока ще подкарам колата си, за какво ще я използвам, ще я поддържам ли редовно, ще споделя ли радостта от съществуването й с някой друг, ще карам ли внимателно. Ако пък говорим за житото - дали ще го посея в подходящите условия преди да умра, така че да се надявам на добра реколта в следващия сезон, или ще го посея в мучурището от временни страсти и удоволствия?

Дано не пожъна безплодна трева в бъдещия живот, която ще бъде хвърлена в огъня като негодна за нищо.

http://arhangel.bg/bg/preobrajenie-2-2016.html
от spravedliv
04 Авг 2017, 20:41
 
Jump to forum
Jump to topic