ХРИСТИЯНСКИ ФОРУМИ - ОЛЕКОТЕНА ВЕРСИЯ

Дата и час: 20 Сеп 2017, 12:18 Разширено търсене

Български християнски форуми е място за християнски дискусии, споделяне на видео или писмени свидетелства, насърчения и общение между вярващи в Бога.

Как да ни помогнете в развитието: КЛИК

ПОЧИТТА КЪМ СВЕТИИТЕ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

[ Facebook коментара]

Православни беседи

ПОЧИТТА КЪМ СВЕТИИТЕ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Мнение Номер:#  Мнениеот stucyte » 20 Яну 2017, 16:12

ПОЧИТТА КЪМ СВЕТИИТЕ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

проф. д-р Тотю КОЕВ

Светостта като състояние на нравствена извисеност на от­делната личност е тема, вър­ху която може всякога да се разсъждава. При все това има случаи и поводи, когато е наложително тя да бъ­де обсъждана.

Две са причините или съображени­ята ми да се спра тук на тази тема:
1) всички сектантски общности отричат въобще светиите и съответно почитта към тях, а сега у нас те са много и са твърде агресивни, и
2) не са малко тези измежду православните, които поради недостатъчна религиозна просветеност или поради засиления рационализъм в нашето време се отнасят с по-голяма или по-малка доза скептицизъм по въп­роса за светиите и за почитта към тях.

Въпросната тема е твърде обширна. Тя е в генетическа връзка с молитвите за умрелите, с почитта към иконите и почитта към Кръста.
Тук разглеждам темата частично и предимно през библейско-психологическата призма.

Почитта към светиите има три из­мерения:
1) благоговейно възпоменаване на техния подвиг;
2) молитвено при­зоваване;
3) почитане на техните мощи.
Между тези три измерения има вътреш­на връзка и взаимна обусловеност.

Изходен пункт за споменатите три измерения е идеята за Църквата като богочовешко единство, като богочовешки организъм, като духовен съюз между нейните членове, съединени помежду си чрез любовта, която води началото си от Бога. Бог е любов (срв. 1 Иоан. 4:8, 16). Човекът като образ Божи (срв. Бит. 1:26-27) носи в себе си зародиша на лю­бовта. В името на тази любов Иисус Христос призовава Своите следовници да живеят в пълно единство помежду си. Той казва: „Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас ед­но... Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъ­дат в пълно единство" (Иоан. 17:21, 23).

Християнството е религия на лю­бовта - любов не само към близки и при­ятели, а към всички - в това число и към враговете, защото и най-големият враг и престъпник носи в себе си нещо бо­жествено, което като божествено тряб­ва да бъде обичано. Бл. Августин пише, че не трябва да мразим човека заради греха в него, но не бива и да обичаме греха заради неговия носител - човека. Това е теоретическата постановка на разглеждания тук въпрос. За нейното практическо осъществяване се изискват много усилия и напрежение на волята. Тук са необходими примери за подража­ние. Църквата ни предлага такива при­мери в лицето на светиите, които са би­ли хора като нас, но докато са били на земята са водили строг нравствен жи­вот и така са се издигнали до степен на духовна извисеност, на светост и съвър­шенство и поради това са достойни за подражание. Св. апостол Павел пише: „Вие пристъпихте... към духовете на пра­ведниците, които са достигнали съвър­шенство" (Евр. 12:22-23). И още: „(Ние сме) съграждани на светиите и свои на Бога" (Ефес. 2:19). Това ще рече, че към Църквата като богочовешко единство принадлежат прославените на небето светии. По пътя на тези логически раз­съждения, подкрепени с фактологически доказателства, стигаме до първото измерение на почитта към светиите.

1) Благоговейно възпоменаване подвига на светиите.


Всеки народ има свои повече или по-малко изявени лич­ности в различни области на живота: ин­телектуалци, поети, писатели, художни­ци, герои на духа, вождове, някои от тях дори митологизирани. Такива личности са повече от необходими. И ако един на­род няма национални герои, той трябва изкуствено да ги създаде. Иначе не мо­же да запази националното си самочув­ствие, не може да оцелее като народ.

У всеки що годе цивилизован народ има музеи, в едни от които се пазят екс­понати от материалната му култура, а в други - пак материални предмети, но ве­че лични вещи на изявени герои и твор­ци. На тях се наименуват училища, ули­ци, населени места, издигат им се памет­ници, рисуват се образите им, възпяват се подвизите им, плетат им се венци от неувяхващи слова. И всичко това е из­раз на признателност, на благодарност за техните заслуги. Те остават безсмър­тни в съзнанието на поколенията, осъ­ществява се така нареченото историчес­ко безсмъртие, защото в съзнанието на своите сънародници те наистина са и ос­тават безсмъртни.

Националните герои са обект на ис­крена любов от потомците им. Пирами­дите в Египет, гробницата Тадж Махал в Агра, Индия, мавзолеите, пазещи кос­тите на храбри воини, са веществено до­казателство както за безсмъртието на намиращите се там, така и за любовта към тях от страна на съградилите тези паметници и на пазещите ги през веко­вете.
Ако току-що изразеното е валидно в национален мащаб, а за някои личности и в световен, тогава е лесно обясни­ма благоговейната почит, която Правос­лавната църква отдава на лица духовно извисени, достигнали съвършенство, увенчали се с ореола на светостта. Бих добавил - тук нещата са още по-ясни и категорични. Защото, ако в светския жи­вот понякога са възможни грешки по­ради наличието на субективен елемент, тук такъв елемент няма. Църквата е константна величина. Тя се възглавява от Самия Иисус Христос и в нея неиз­менно пребъдва Дух Свети, Който е Дух на истината и Който води към истина­та. Следователно при наличието на бо­жествен елемент в нея тя не може да греши. Тя, по думите на св. апостол Па­вел, е „стълб и крепило на истината" (1 Тим. 3:15).

И още нещо. В светския жи­вот не са малко случаите, когато живи хора биват възвеличавани и издигани в култ, а когато съгрешат, което често се случва, биват развенчавани, при което се получават конфузни положения. Не рядко се случва такова развенчаване и след смъртта им, когато конюнктурата се измени или се открият компромети­ращи ги доказателства. В Църквата та­кова нещо няма и не може да има. В Църквата светии на земята няма, т. е. няма лица, обявени за светци още приживе, нито приживе на тях се именуват улици, учи­лища и т. н. Църквата не прави дадено лице светец, тя само го признава за та­къв, след като вече е отминал от този свят, като се спазват редица изисквания, изключващи всякакъв субективен еле­мент. Решението тук се взема не от по­литбюро или от централен комитет (на политическа партия, бел. ред.), или от някакъв друг подобен орган, а от Цър­квата в нейната цялост под ръководст­вото на Св. Дух, Който, както вече спо­менах, е Дух на истината. Тук са налице два елемента - божествен и човешки. Божественият елемент прави човешки­ят да не греши. Следователно дадено лице, което е признато от Църквата за светец, е све­тец и остава завинаги такъв. Няма и не може да има развенчан светец.

Почитането на светиите в Правос­лавната църква се изразява по различни начини: благоговейно възпоменаване на техния подвиг с цел да се породи у нас желание да им подражаваме по мярка­та на силите си; богослужебна прослава на паметта им; издигане храмове в тях­на чест; рисуване на икони и стенописи в храмовете; поклонение пред тях; па­лене свещи пред техните изображения -свещи, чиято светлина е символ на из­лъчваната от светците духовна светли­на.

Като призовава към такава почит, Православната църква в никакъв случай не ни учи да ги почитаме като някакви божества (има само един Бог), а само като верни раби и приятели Божии, ста­нали светии с лични усилия и с помощ­та на Божията благодат, получавана във и чрез тайнствата. Почитта към свети­ите е, от една страна, прослава на Бога, Чието величие те са отразявали още в земния си живот, а от друга - прослава на тях самите като живи образи Божии (1). В живота наблюдаваме подобно явле­ние: добрите дела на децата са прослава не само на тях самите, но и на техните родители.
Почитта към светиите в това й из­мерение, макар и да има подчертан ре­лигиозен характер, не е тъждествена с поклонението и служението, което по­добава да въздаваме и наистина възда­ваме само на Бога. Това в гръцкия език е изразено ясно с употребата на два раз­лични глагола: „проскинео" = покланям се, и „латрево" = служа. Първият има значение на: покланям се, като се навеждам ниско до земята, падам на колене пред някого в знак на почит, на благо­говение. Поклонение може и трябва да се въздава на Бога и на всичко, което символизира Божията любов и всемогъщество, Божията творческа сила и ве­личие. Светиите са едни от тези, които символизират споменатите Божии свойства и затова на тях се отдава пок­лонение.

Другият глагол „латрево" означава: служа, слугувам на някого. Употребява се предимно за изразяване на идеи, кои­то имат религиозен характер. Затова външната изява на вътрешните религи­озни преживявания Църквата нарича бо­гослужение. Честването паметта на един или друг християнски светец е само прослава на Божието име чрез живота и делото на този светец.

Почитането на светиите съпътства живота на Църквата още от нейното на­чало. Първа по време и с най-силно из­разена почит е била и си остава св. Бо­городица. В това има дълбок психоло­гически смисъл: св. Богородица с ней­ното богомайчинство стои най-близко до своя Син и наш Бог Иисус Христос. След нея са старозаветните праведници, апостолите Христови, мъчениците и из­поведниците на вярата, чийто брой се е увеличил особено по време на гонения­та срещу християните през I - III в. Тех­ният брой се увеличава постоянно, за­щото през двехилядилетното съществу­ване на християнството винаги е имало и ще има хора, които чрез личен подвиг и божествена подкрепа достигат до све­тост и съвършенство и се вписват в сонма на праведниците.

Като става тук дума за броя на мъ­чениците и изповедниците на вярата, не е излишно да се отбележи, че XX век в това отношение е рекорден. Само в бив­шия Съветски съюз мъчениците за вя­рата са десетки хиляди. Към тях следва да се прибавят и тези от другите вече бивши социалистически страни.

2) Второто измерение на почитта към светиите включва нашето молит­вено призоваване, което отправяме към тях. За разлика от националните герои и интелектуалните творци, на ко­ито отдаваме само почит и възхвала за тяхното дело и се стремим да им подра­жаваме съобразно нуждите и специфи­ката на времето, в Църквата православ­ните християни отправят молитви към светиите и имат тяхното ходатайство пред Бога. Това също има своята психо­логическа обосновка. Вярващите в Иисус Христос са свързани помежду си не само чрез общата вяра, но и чрез взаим­ната любов.

Вече се каза, че истински­ят носител и източник на любовта е Сам Бог, Който е любов. Вечността на Бога сама по себе си постулира и вечността на любовта. Вечността включва всич­ко, в това число и времето. Следовател­но по своята същност любовта е извън времето. Ние се раждаме и живеем във времето, но като образ Божи и като но­сители на божествената любов се сли­ваме с вечността. А докато съществува времето и ние в него, остава възмож­ността у нас да настъпват изменения. В духовната област тези изменения са в за­висимост от общуването помежду ни, от проявлението на любовта ни един към друг. Любовта не е и не може да бъде пасивна. Не е достатъчно само да ка­жеш, че обичаш някого. Самата любов те води към действие.

Любовта на све­тиите е по-силна от нашата, защото тя е в зависимост от тяхното съвършенст­во. Така се обяснява и тяхното ходатайс­тво, което е постоянно и действено. Чле­нове на Църквата са не само живеещи­те на земята християни, но и отминали­те от този свят. Човекът е психофизическо същество. Смъртта е властна над физическата природа на човека. Духовната му природа остава и чрез нея той е в единение както с живеещите на земя­та, така и с отминалите от нея. Връзка­та между едните и другите е именно лю­бовта.

Колкото повече обичаш някого, толкова по-ясно осъзнаваш неговите потребности и си готов да откликнеш на тях. Откликът обаче се предхожда от молитва. Принцип е, че от другия мо­жеш насила да вземеш нещо, но насила не можеш да му дадеш. Молитвата е именно тази, която съдейства за отклик от другата страна. Колкото по-съвършен е този, към когото отправяме мо­литвата, толкова по-силно е и нейното въздействие, по-силно е и неговото хо­датайство.

Светиите по силата на тяхното съ­вършенство знаят нашите нужди и в за­висимост от молитвата ни към тях отк­ликват на нас и ходатайстват пред Бога за нас. Ходатайството и молитвата са неделимо свързани помежду си и не мо­гат да се разглеждат поотделно. Те са две страни на една и съща същност. Самопонятно е, че ходатайството на св. Де­ва Мария има първенствуваща сила и действеност както поради личното й съ­вършенство, така и поради нейното богомайчинство. Като жена и майка, при това Майка Божия, тя най-добре знае на­шите нужди. Неслучайно Православна­та църква я възпява молитвено и я въз-величава като по-чиста от херувимите и по-славна от серафимите. Херувимите и серафимите са безплътни ангелски сили, а тя в духовен смисъл стои по-ви-соко от тях. Поради това православни­те християни отправят към нея най-чисти и най-искрени молитви; нейните ико­ни са най-много на брой след тези на Иисус Христос; на нея са посветени би­серите на човешкото изкуство във всич­ки области.

Ходатаи пред Бога са всички светии. Ако грешни хора могат да се молят за грешни и техните молитви имат сила пред Бога, колко повече могат да се мо­лят и наистина се молят достигналите блажено състояние в царството Божие (срв. Иак. 5:16). Като приятели Божии техните молитви и ходатайства имат го­ляма сила пред Бога, защото са получи­ли Неговата благодатна подкрепа. Те могат да ни помагат и действително ни помагат както в духовните нужди, така и в житейските бедствия, които често ни спохождат. Православната църква учи, че светиите, които са в блажено със­тояние, възнасят молитви не само за земната Църква като цяло, не само съ­единяват своите молитви към Бога с мо­литвите на членовете на земната Църк­ва, но и че в тяхно лице членовете на тази Църква имат ходатаи и по различ­ни частни, лични нужди (2).
Бидейки нравствено съвършени и духовно чисти, светиите са в блажено състояние. Естествено е, че те се стара­ят да ни помагат и ние да станем участ­ници в това блаженство.


От личен опит знаем, че когато сме в радостно състоя­ние, ние се стремим да споделим радост­та си и с други, за да станат и те съпри­частни на нашата радост. Това потвър­ждава и народната мъдрост, че споде­лената радост е двойна радост. Ако в на­шите взаимоотношения искрено обича­щият не може да бъде спокоен, когато обичаният от него е нещастен или заб­луден, и прави всичко възможно да му помогне, колко повече това правят нрав­ствено чистите, светиите, чиято любов към нас е съвършена. Всичко това е въз­можно и се осъществява между члено­вете на Църквата, независимо от това дали те са още на тази земя и са члено­ве на земната Църква, или вече са от­минали от нея и са членове на небесната Църква. Църквата е една и само ус­ловно говорим за земна и небесна. Ней­ните членове са неделимо свързани по­между си, както вече се каза, чрез връз­ките на любовта.

Още нещо в тази насока. Не бива да се забравя, че вярва ли някой (има се предвид религиозната вяра), той е в еди­нение с вярата на всички, с които е свър­зан; моли ли се, той е в обща молитва с всички. Никой не трябва да се надява са­мо на своята молитва, защото не живее сам. Когато се молим, ние търсим застъпничеството на Църквата, особено в лицето на тези нейни членове, които са се удостоили с венеца на светостта. Те са ходатаи за нас в името Христово. Св. апостол Иаков пише, че „голяма сила има усърдната молитва на праведника" (5:16) (3).

Някои хора недоумяват как е въз­можно застъпничеството и ходатайство­то на светиите за живите членове на Църквата. Как те могат да чуят молит­вите на живеещите на земята, как мо­гат да знаят нашите нужди и да ходатайс­тват за нас? - Едва ли някой може със сериозни аргументи да отрече, че хора­та духовно са съединени помежду си много по-тясно, отколкото това на пръв поглед изглежда. Психологията поне не го отрича. Особено силна е връзката между общуващите помежду си и оби­чащи се. Тя се създава по неуловими за нас пътища и е дейна и на разстояние. Смъртта не разкъсва връзките на лю­бовта. Душите на праведниците, освобо­дени от ограниченията на тялото, чувс­тват по-силно онова, което става в ду­шите на свързаните чрез молитвата с тях, макар и да са далеч от тях. Светии­те знаят за нашия живот тук на земята, знаят по-добре нашите нужди, отколкото роднините и приятелите ни тук, които като нас са ограничени от материал­ните условия и предпоставки (4).

Сектантски мислещите отричат хо­датайството на светиите, като се позо-зават на думите на св. апостол и евангелист Йоан Богослов: „Пред Отца има­ме ходатай Иисуса Христа Праведника" (1 Иоан. 2:1). Вярно е, че Иисус Хрис­тос е ходатай, при това единствен хода­тай пред Отца за греховете на цялото човечество, ходатай в смисъл на изкупител от греха на Адам и Ева. Светиите са ходатаи в името на изкуплението, из­вършено от Богочовека Христос, хода­таи в името на любовта. Ако светиите престанат да се молят за живеещите на земята, това ще означава, че тяхната лю­бов към хората е изчезнала. По думите на св. апостол Павел „любовта никога не отпада" (1 Кор. 13:8). Само невярва­щият в словото Божие може да отрича молитвеното ходатайство на светиите и тяхното застъпничество пред престола на Всевишния (5).

3) Третото измерение на почитта към светиите се състои в почитане на техните мощи. Вече се каза, че всеки народ има свои изявени таланти и герои, които той тачи и пред чийто талант или подвиг се прекланя. Бих добавил още не­що. Ние изпитваме благоговейно чувс­тво, когато посетим дома, в който е ро­ден или живял такъв национален герой, когато видим гроба, в който е погребан. Същото чувство на благоговение и рес­пект изпитваме, когато се докоснем до предмети, които той е притежавал и из­ползвал, или пък лично е създал. Ако ние се докоснем до сабята на Христо Бо­тев, имаме чувството, че сме се докос­нали до самия него. Сякаш нещо от него с преминало в нея. А какво да кажем, когато видим кичура коса на йеродякон Игнатий - Васил Левски? Човек трябва да има каменно сърце, за да остане рав­нодушен в такъв момент. В това отно­шение могат да се приведат безброй при­мери както от световната история, така и от нашата.

В същото време прави странно впе­чатление поведението на хора, които не­зависимо от техния мироглед или пар­тийна принадлежност се отнасят с иро­ния, а някои дори с презрение към по­читта, която ние, православните, отда­ваме към мощите на един или друг све­тец. Защо тогава в първите изредени по-горе случаи това да е ес­тествено и нормално, а във втория да е из­раз на суеверие, фетишизъм и дори на религиозно невежество?

Към телата на умрелите ние, неза­висимо от нашия мироглед, конфесионална или етническа принадлежност, се отнасяме с респект, благоговение и по­чит. Оскверняването на гробовете вина­ги и от всички нормални хора се е смя­тало за кощунство, за посягане едва ли не върху достойнството на погребаните в тях. То е равностойно на дръзко вли­зане в чужд дом (6).

Ако това важи за телата на всички умрели, стократно повече важи за тела­та на праведниците, на светиите. За при­тежаването на техните мощи понякога се водят остри спорове, а пребиваване­то им на дадено място се приема за Бо­жие благословение и благоволение.

Да вземем един пример от нашето минало, свързан с нетленните мощи на всебъл­гарския покровител и роден светец Йо­ан Рилски. Според запазените сведения, през Х в. те били пренесени в Средец (днешна София). В 1183 г. унгарският крал Бела III (1173-1196) завладял Средец, взел мощите и ги поставил в събор­ния храм в гр. Гран, Унгария. В 1187 г. кралят върнал мощите в Средец. В 1194 г. българският цар Асен I завладял Сре­дец и в 1195 г. пренесъл мощите на Рил­ския светец в Търновград. Тук те оста­нали до 1469 г., когато били върнати в Рилския манастир (7). Аналогичен е слу­чаят и с мощите на св. Петка Епиватска. В 1238 г. българският владетел Йоан Асен наредил мощите на светицата да бъ­дат пренесени в тогавашната българска столица Търновград. След падането на града под османска власт в 1393 г. били пренесени във Видин, а след падането и на Видин (1396 г.) намерили покой в Бел­град. Но в 1521 г. Сюлейман Великолеп­ни превзел града и изпратил мощите в Цариград. След 120 години (в 1641 г.) Ца­риградската патриаршия ги предала на влашкия воевода Йо Василе Воевод. По-късно били пренесени в гр. Яш (дн. Ру­мъния), гдето се намират и сега (8).

Освен психологически аргументи за почитта към светиите има и други. Един от тях се гради върху библейското уче­ние, че като членове на Църквата наши­те тела са храм Божи, храм на Св. Дух (срв. 1 Кор. 3:16; 6:19); че всичко, което вършим, го вършим не само с душите си, но и с телата си. По тази библейска логика телата на светиите са достойни за почит, защото и чрез тях те са изг­раждали нравственото си съвършенст­во. Друго основание са чудесата, които стават чрез нетленните мощи на светии. Това е факт, засвидетелстван безброй пъти в миналото, засвидетелства се и в наше време, особено чрез нетленните мощи на св. Йоан Рилски и на други бъл­гарски и всеправославни светии.

Според учението на Православната църква мощите на светии трябва да се почитат както и иконите, без обаче ни­то на тях, нито на иконите да се отдава служение, което се отдава само на Бога. Тъй че да бъдем обвинявани в суеверие, фетишизъм или в религиозно невежес­тво, значи или да се проявява тенденциозност, или, което е по-близко до ума, да не се знае какво точно учи Правос­лавната църква по този въпрос. Най-лесно е да отричаш нещо, което не позна­ваш.

Мнозина недоумяват защо не на всички светии телата са нетленни. Не бива да се забравя, че нетлението не е пряка и естествена последица от човеш­ката праведност, а чудо на Божието всемогъщество. Светостта на даден човек е едно, нетлението на тялото е друго. Между тях няма необходима причинна връзка. С разума си ние не можем да проумеем защо телата на едни светии са нетленни, а на други не (9), но сърцето ни не се смущава от това. Религиозните истини и дадености по своята същност са ирационални. И като такива те не се вграждат в рамките на рационалните обяснения. В това няма нищо смущава­що. Ако биха били обясними изцяло по рационален път, биха излезли от рели­гиозната сфера, от сферата на вярата. Вярата и разумът удовлетворяват раз­лични потребности на човека, а взети за­едно, те удовлетворяват цялостно чо­вешките потребности и внасят хармония в неговото съзнание.

Почитта към светиите в трите й из­мерения е една от християнските даде­ности, която, добре разбрана и възприе­та, наистина внася хармония в съзнани­ето на православния християнин и му да­ва вътрешно духовно удовлетворение.

Духовна култура, СИ, кн. 7/2000 г.


(1). Прот. Н. Малиновский. Очерк Православнаго догматическаго богословия, Вторая половина, С. Посад, 1908, с. 262
(2). Пак там, с. 252.
(3). Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски. Учебник по Мисионерство, С., 1937, с. 216.
(4). Пак там. с. 216 сл.
(5). М. Калнев. Щит на вярата. В. Тър­ново 1994. с. 119 сл. сл.
(6). Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски. Пос. съч., с. 218.
(7). Петър Динеков. Иван Рилски, в: Кирило-Методиевска енциклопедия, т. II, С., 1995, с. 31.
(8). Жития на светиите, С., 1974, с. 517.
(9). Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски. Пос. съч., с. 220.


Препубликация от: http://www.bg-patriarshia.bg/index.php? ... logiya.xml
" И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него." /1Иоан 4:16/
Аватар
stucyte
Служител
Служител
 
Мнения: 7738
Регистриран на: 11 Окт 2012, 17:48
Has thanked: 1488 times
Been thanked: 1309 times
Автор на темата
Пол: Мъж
църква: Православна църква
Характер: любопитен

бyтoн зa coциaлни мpeжи

loading...

Re: ПОЧИТТА КЪМ СВЕТИИТЕ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Мнение Номер:#  Мнениеот Blagovest Varbakoff » 20 Яну 2017, 17:14

Ех, Стуци..., голям богослов беше проф. Коев - Царство му небесно! Блестящ православен догматист, който на много студенти им разкри истините на вярата, за да ги утвърди в лоното на Църквата. Аз бях от последните му студенти, за което благодаря на Бога! Великолепен учител, който се раздаваше до сетния си час. Тази публикация на г-н професора, Стуци, е поредното доказателство за дълбоката му и проникновенна вяра! Чудесно четиво. Поздравления!
Аватар
Blagovest Varbakoff
Редовен
Редовен
 
Мнения: 120
Регистриран на: 20 Авг 2016, 01:01
Has thanked: 54 times
Been thanked: 139 times
Пол: Мъж
църква: Православна църква

Re: ПОЧИТТА КЪМ СВЕТИИТЕ В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Мнение Номер:#  Мнениеот stucyte » 20 Яну 2017, 20:18

Лично аз му дължа много! Бог да го прости! :thank_youthank_you:
" И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него." /1Иоан 4:16/
Аватар
stucyte
Служител
Служител
 
Мнения: 7738
Регистриран на: 11 Окт 2012, 17:48
Has thanked: 1488 times
Been thanked: 1309 times
Автор на темата
Пол: Мъж
църква: Православна църква
Характер: любопитен

Коментирайте

Потребители разглеждали темата?

15 потребители са разглеждали темата: Гост (1), Гост (1), Гост (1), Гост (1), Blagovest Varbakoff (4), Cyril (1), NikolaV (1), dacheva.denica (1), for_the_truth (5), lazarin1 (1), stucyte (8), Милко (1), Пламен79 (3), Стефан Чаков (1), Теодор77 (2)


Назад към Свети отци