ХРИСТИЯНСКИ ФОРУМИ - ОЛЕКОТЕНА ВЕРСИЯ

Дата и час: 27 Апр 2017, 18:03 Разширено търсене

Български християнски форуми е място за християнски дискусии, споделяне на видео или писмени свидетелства, насърчения и общение между вярващи в Бога.

Как да ни помогнете в развитието: КЛИК
ЗА РЕКЛАМА КЛИК
2017 ГОДИНА НА МОЛИТВА! ДЕНОНОЩНА ХРИСТИЯНСКА ТЕЛЕВИЗИЯ: КЛИК
Кампания: Дари Библия: КЛИК

АКЦЕНТИ

Демонично обсебване

ДА ОЧАКВАМЕ ГРАБВАНЕТО ИЛИ ПОЯВАТА НА АНТИХРИСТА?

Господ не ни забравя, а щедро ни благославя

Християни, спрете да се чувствате виновни

ЗЛАТНАТА РЕКА ОТ ПРЕСТОЛА НА НЕБЕСНИЯ ОТЕЦ

НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА СЛУГУВА НА ДВАМА ГОСПОДАРИ


ВОДЕЩИ НОВИНИ

Откъде да научат българите истински важните неща?

100 хубави думи за България

Гордостта като вътрешна смърт

[ Facebook коментара]

Статии и дискусии на библейска тематика.

Гордостта като вътрешна смърт

Мнение Номер:#  Мнениеот Венци Тоневски » 08 Дек 2016, 15:00

Гордостта се смята за корен на всяко зло, за корен на всеки грях. Днес ще говорим за гордостта, надменността или самомнението. В противоположност на смирението, което е пътят за получаване на благодатта; начинът, по който вкусваме Божиите блага, надменността и гордостта са начините, по които губим тази връзка с Бога и началото на разпада на човека.

Изображение
Проявленията на гордостта са основно две. Едното се отнася към хората, към ближния, където човек е надменен спрямо брата си, а при другото гордостта се отправя към Бога, където човек иска да заеме мястото на Бога, като се автономизира и самообожествява.

Нека видим как всичко това се случва на практика в нашето всекидневие, защото много наши реакции, които смятаме за естествени и за които си мислим, че се случват без да ги осъзнаем и нищо не означават, всъщност са показателни за нашето истинско положение.

Първата форма на гордостта, както казахме, се отнася към убеждението, че си по-висш от другите или най-малкото равен сред равни, както и към търсенето на превъзходство.

Ето нещо много просто, но и много силно. Нашата склонност да се чувстваме по-висши от другия или най-малко равни, но и това последното крие в себе си нагласа към превъзходство. Идва някой и ти казва: не се разбирам добре с мъжа си, с жена си, с приятеля си! – и оставаме в конкретиката на конфликтната случка, без да стигнем до причината и корена – там, където се е зародила вътрешна конкуренция и където човекът е поискал да се почувства по-горе от другия.

Това говори за комплекс. Когато често се измъчваме от помисли, изпитваме смут в себе си, независимо дали помисълът ми казва, че някой ме е онеправдал, че ме е обидил, или не ме е разбрал, или се прави на по-умен, или изглежда по-добър от мене – и започваме да чувстваме конкуренция, ревност или конфликт. В основата на този проблем е нашата агония да бъдем по-добри от другите, по-горе или поне те да не са нещо по-добро от нас, нещо по-силно от нас. Нещо много просто, което не осъзнаваме. Оставаме само в случката или в спора, който се е получил, но не навлизаме по-навътре, за да видим защо съществува този вътрешен конфликт, откъде тръгва, какво е моето разположение към него.

Издигайки себе си, горделивият понизява ближния си

Когато в една връзка, или в един разговор се получи несъгласие, може да се стигне до изостряне на отношенията. Защо се получава така? Защото другият не ни разбира? Или защото е толкова глупав, че не разбира това, което искаме да му кажем? Или съществува нещо друго? Защо, когато стигнем до несъгласие, се получава острота? Защото всеки налага собствената идея за себе си и не иска неговото "аз" да остане по-долу. Той иска неговата идея да доминира, иска насила да каже на другия: "Така е!" – не защото му пука за самата идея, а защото не може да приеме да бъде губещ в разговора, в общуването, във връзката.

…Гледа го отвисоко, презира го и стига дотам да го унизява сякаш не съществува; опитва се да го унищожи до степен, че да чувства, че вече е спечелил, че е победител.

Това се преодолява, само ако съществува разположение към любов, а дали любовта е истинска и разположението – чисто се разбира от това колко лесно преодоляваме нагласата да сразим другия, да покажем, че го превъзхождаме, т.е. да не искаме да убедим на всяка цена другия, да не очакваме той да се отъждестви задължително с нашето мнение. Ако нямаме тази нагласа, ние не сме свободни, защото сме роби на нуждата другият да се отъждестви с нашата идея, с нашето мнение, с нашата теория. Ако нямаме тази нужда, сме свободни.

Искаме да се отличаваме. Търсим утвърждение, търсим доминиране. Трудно се отъждествяваме със състоянието на другия. Тоест ние се опитваме да покажем, че се различаваме от другия, че не се отъждествяваме с него и така отделяме себе си, смятаме се за нещо велико и по никакъв начин не искаме да се съгласим, че сме нещо сходно с другия. Човек чувства нужда да се сравнява от гордост; да прави градации преди да се изкаже за своето превъзходство в една или друга сфера и особено над тези, за които си въобразява, че е по-висш. Тази нагласа към градации – кой е пръв и кой е втори, кой е по-горе и кой е по-долу – се поражда именно поради склонността към гордост и самомнение.

Гордостта е общо понятие, но когато се конкретизира в практическите си проявления, които ни засягат лично, започваме да се дразним и спираме да виждаме какво става с нас. Лесно можем да описваме събития, трудно обаче можем да преценим себе си чрез събитията и да видим кои са реалните причини и какво наистина се случва в нас, когато реагираме по определен начин. Напълно наивно е някой да каже, че това се случва, защото "така ми дойде", "не го разбрах", "не го исках", "не мислех така", "ти така го виждаш". Независимо дали го виждаш или не, нищо в нашето поведение не работи автоматично или случайно. Страстта, надменността, гордостта е станала едно с нас до степен, че ставаме безумни в поведението си; не разбираме своето заболяване, не разбираме своя проблем.

Проблемите, които се появяват и са показателни за нашето състояние в дадена връзка, съпружество и брак, са голямо благословение. Човек не може да преодолее трудностите, защото смята, че връзката съществува, за да си прекарва добре, за да се нагоди, а не за да се развива, не за да работи върху себе си. Той не разглежда връзката като път към светостта и това е елемент от секуларизацията на нашия живот. Човек си представя връзката като път не към святост, а към щастие и наслада, тоест едно безумно преспиване, да си прекарвам живота добре и приятно.

За една връзка и едно съпружество затруднението е голямо благословение , защото се изпитва качеството на любовта, която се изразява чрез всекидневното търпение. Обикновено проявяваме търпение и гледаме положително нещата, когато обичаме, когато сме разположени да обикнем другия. Ако обичаме себе си, ако обичаме своята фантазия, ако обичаме плодовете на своето въображение и мечти, не бихме разбрали смисъла на търпението; често не издържаме и чувстваме, че сме се провалили, защото сме си представяли живота по един начин, а той се е оказал нещо друго. По един начин си представяме нашия другар, а той/тя се е оказал нещо друго. Кое обаче е важното? Да си прекарваме добре или да се осветим? Да си прекарваме добре е нещо, което отминава, а да се осветим е нещо вечно. Да се осветя означава да намеря Бога, да намеря смисъла, истината, светлината. Да си прекарам добре е просто една функция на – как се казва? – на ендорфините. Това са различни неща.

Страстите са като плетиво. Ако се разплете една бримка, се разплита цялото плетиво. Започваш от гордостта, нямаш търпение, завиждаш, влизаш в конфликти, имаш подозрения – и завършваш в осъждането, което води до загуба на благодатта, до падения, до грехове. Осъждането ще доведе до хулни помисли. Всичко това е поредица, в която, ако в началото не стъпиш върху правилна основа, не изясниш нещата в тебе, накрая настъпва объркване, помрачаване, безразсъдство – не знаем какво става с нас и живеем просто наслуки, както дойде. Затова се казва, че човек стига до осъждане на ближния и дори до систематична критика на начина и мислене на живота му. Осъждането не е само да кажa: "Kолко е лукав този човек!", а систематично да съдя начина на мислене и живот на другия. И защо идва това? Защото го обичам? Защото ме кара да се замисля? Защото ме занимава? Защото в негово лице виждам собствените си страсти и мисля, че ги прогонвам, обвинявайки го. Един прост пример.

Майка и баща, водили блуден живот на млади години се чувстват виновни и подхождат много моралистично към децата си. Те налагат собствените си проекции върху децата и стават изключително строги, защото в лицето на своите деца вероятно виждат своето "аз", което не им харесва и по този начин искат да го заличат – като бъдат деспотични. Човекът, който има просто устроен живот, е обикновено и по-снизходителен.

Вторият случай на гордост е по отношение на Бога. Това е нагласата към самообжествяване.

Какво казвам на Бога? "Не си ми нужен! Самичък ще стана бог. Сам ще устроя живота си; аз ще контролирам живота си, какво само идваш и ми се бъркаш? Ти съществуваш само за да ме възнаграждаваш – когато видиш колко съм важен!"
Автономизирането е същността на греха. Мнозина питат: какво е грехът, отче? Това или онова? Грехът означава да се автономизирам от Бога, да стана бог за самия себе си, аз да командвам живота си. "Нямам нужда от Теб, Боже мой!" Автономност, самодостатъчност – това направил и Адам, който поискал да стане бог без Бога.

Втората форма на гордостта се състои в самообожествяването, в претенцията за абсолютна автономност, както това впоследствие става и във взаимоотношенията ни.

Тези двете са взаимно свързани. Когато искам да бъда автономен и независим от другия и не мога да свържа живота си с него, това означава мощна форма на необщителност, на истинска антисоциалност, защото като поведение някой може да бъде изключително социален, но всъщност да се е отделил от другия. Моят живот и твоят живот. Ако можем да съществуваме заедно без единият да затруднява другия, тогава сме заедно. Това е форма на автономизиране в нашите взаимоотношения.

Когато човек търси Божията благодат, той трудно приема реално, че всичко е по Божията благодат. И казваме: трябва да направим нещо! Изключено е да се спасим даром!

Скандално е да повярваш, че Бог те спасява даром. "Даром е за бедните! Пък аз не съм много беден, все нещо имам!" Ако не приемеш, че си беден и че Бог даром те спасява, не можеш да се спасиш. Какво да правя аз? Ще приема дара.

Св. Йоан Касиян така обяснява греха, падението на Луцифер – той повярвал, че получавал блясъка на мъдростта и красотата на добродетелите, с които Божията благодат го украсила, от мощта на своята собствена природа, а не от Божията щедрост.

Много е важно да разясним – вярваме ли в действителност, че ако се изправим на нозете си, това ще бъде от Божията благодат? Теоретично – да, на практика – не. Ако вярвам теоретично и практически, че нещо идва от Бога и е дар, не бих осъждал някого, който го няма. Защото аз не направих нещо, не придобих нещо, просто приех дара. Следователно, защо да обвинявам другия? В момента, в който обвиня другия, това означава, че и аз съм направил нещо, но не вярвам в Божията благодат.

Всъщност осъждането е неверие спрямо Божията благодат. Вярвам, че аз съм бог, защото, както аз се спасих със собствените си сили, така и и ти си длъжен, и ако не успееш, те обвинявам. Но ако вярвам че не аз… тоест, ако сведа глава и кажа, че Бог ме спасява, Божията благодат ме спасява, какво да кажа за другия? Ще искам и той да се събуди и да разбере това; да се радва и да се остави на Божията благодат.

С други думи, духовно подвизаващият се открива като високоумен, когато представя добродетелите си като израз и последица от собственото си достойнство, докато неговите дарования произлизат просто от участието в божествените съвършенства и са дар от Светия Дух.

Ако приемем това и го осъзнаем не само на теория, но и в опита, придобиваме друг етос. Защо? Ако реално повярваме, че сме носители на Божествената любов, тоест на Божията милост; че каквото и да имаме, е по Божията милост; ако сме изумени от своето безумие, от своя грях, от своята неблагодарност и едновременно с това, докато сме такива, Бог ни изумява – приема ни, признава ни и ни прощава – и осъзнаем дълбоко всичко това, нашите клетки и дихание могат само да свидетелстват за усещането за Божията любов. Тогава вече няма да сме нито снизходителни, нито строги, а ще излъчваме сами тази надежда, която извира от Божията любов. Напротив, човек, който си пада по аскезата, по закона, който прави всичко възможно, за да почувства, че е успял, ще видите, че от него ще излиза жестокосърдие – той не е свободен, не е гъвкав, той наблюдава всичко с агония, с тревога.

Той се пита: Ах, какво ще стане? Къде е лексотанът? Да ме отпусне малко…

От това, което човек изкарва на повърхността, се вижда неговото духовно състояние. Не говорим за дух на слободия и узаконяване на злото, а за нещо различно. Човекът, който вкусва Божията благодат, изразява надежда. Дава ти друга утеха; утеха, която казва: "Зная си хала, но мога да живея, мога да се надявам, мога да спя!"

В момента, в който ще се направя на високоумен и повярвам, че дарът, който имам, е от мене, автоматически го губя. Колкото и да се опитвам да избягам от това, не мога да избягам – в момента, в който казвам: "Нищо нямам, нищо не струвам и всичко е от Бога", Бог наистина ми го дава. Но само да вдигна глава и да кажа: "О-о-о, как успях! Колко съм добър!" – и съм го загубил – и губиш след това свободата си, губиш светлината, помрачаваш се и това те кара да ставаш раздразнителен, нервен, да се занимаваш със законите, с бройката; започваш да оценяваш нещата с една автономна, индивидуална критика и да слагаш табели: единият е такъв, другият е онакъв! Единият малко се поправи, другият малко се отклони!

Кой те е поставил да казваш тези неща? Липсата на живот. Вътрешното умъртвяване. Загубата на онази сладост, която Божията благодат ти дава и те услажда. Където знаеш, че само да се откъснеш, и губиш всичко. Където също знаеш, че само да се снижиш, и се наслаждаваш на всичко. Това са духовните закони и нещата са много прости. Това става и в нашето ежедневие, в живота ни.

Св. Максим Изповедник споменава, че горделивият настоява да отдава постиженията и успехите на собствените си сили, вместо да ги свързва с Бога. От друга страна, след конкретни действия горделивият стига до самообожествяване, себеизтъкване като малък бог и до завземането на мястото на единствения истински Бог, Който е абсолютната истина.

В православната духовност (не както ние я живеем, или по-скоро както я изопачаваме), доближаваме Бога чрез Неговата благодат – в степента, в която човек се принизява, опразва себе си, съкрушава се. Това е науката на православната духовност и никоя друга: да намерим начина, по който истински ще се съкрушим, ще се смирим. В мярата, в която човек се принизява, опразва себе си от своите идеи, от своята фантазия, от своята аскеза и добродетел, в същата степен се изпълва от Божията благодат, от Божието просветление. Това е напълно противоположно от предлаганото от философската система, която казва – да вършиш тази аскеза, да се самоусъвършенстваш, да се развиеш, да контролираш своите инстинкти, желания, за да можеш след това автоматично да се изкачиш на друго ниво. Какво значи "автоматично"? Бог машина ли е или Личност? И доколкото Бог не е машина, а Личност, това, което те спасява, е връзката. Трябва обаче да намериш пътя, по който да създадеш връзка. Смирението означава да създадеш връзка с Бога, но не автоматично, или принудително – като машина, на която задаваме програмата и тя се развива. Едно такова просветление има като свое съдържание човешката сила, тоест гордостта – и светлината, която виждам, не е божествена светлина, а от друг дух, от друго преживяване.

Просветлението за мене е лицето на Христос, а не харизмите, които Той ще ми даде. Не ме интересува дали Бог ще ми даде дар на прозорливост, не ме интересува Бог дали ще ми даде преживявания, не ме интересува Бог дали ще ми даде чудодейна благодат; интересува ме Самият Христос! И толкова много ме интересува, че и в ада ще отида за Него. Какво означава тази мярка, която отците дават и която е толкова скандализираща? Те казват: и в ада да съм, достатъчно ми е да съм с Тебе! Нашият рай е Христос. И както при всяка връзка е нужно смирение, за да се опази, тоест да дам пространство на другия, така става и при Бога.

Напротив, ако създавам един безличен бог, машина, която се покорява на моето съвършенство и която държа в ръцете си – например сега искам еди-коя си харизма и тя ми и я дава; искам просветление и го получавам – това не е просветление от Бога, а демонизиране. Православният, който живее тази духовност (която означава неговото съкрушение, за да може да види Бога), целият е една прегръдка. Онзи другият те гледа с усмивка и любов, но това е любов, която те коли, като ти казва: какво боклуче си ти! Усмихвам ти се, малко боклуче! Търпя те и тебе, някога и ти ще се събудиш и ще видиш нашия духовен елит!

Затова виждаш, че тези, които развиват своите философски системи, или както там се наричат, са 10-20 просветлени в света. В Църквата пък всички сме образно казано цигани, но всички сме съпричастни. В Църквата се предполага не някакво интелектуално или умствено себеусъвършенстване; там отива съкрушеният човек, който иска Христос, който не знае нищо, който е погинал. Същността на нашето спасение е в даден момент да разберем, че сме погинали. Другият води борба да покаже, че е важен; православният води борба, за да покаже, че е погинал – това е разликата. Следователно, Църквата дава изключителна сладост, защото в нея са всички безумни и последните цигани на света. Там се извършва се св. Литургия и всичко се освещава. Съответно всички онези изрядни и нагласени с духовна вратовръзка, с аскетически постижения, със „страхотни” преживявания хора – всички те са толкова съвършени, че нямат нужда от Христос да ги спасява, нямат нужда от Светата Литургия, нямат нужда от св. Причастие; нужно им е само да се изкачат на сцената, а ние да им ръкопляскаме; да ни опишат преживяването си, а ние да се трогваме. Това не е връзка.

Знаете ли, изключително грозно е, че дори в Църквата се създават различни клики – на просветлени и непросветлени, на значими и незначителни. Това усещане, че съм нещо изключително, че аз напреднах, ние сме напреднали, а другите са изостанали, е форма на гордост, която се крепи върху духовността. Тоест усещането, че съм нещо особено, нещо изключително, от която позиция гледам на другия със снизходителност и казвам:

– Е, той не знае много неща! Лека-полека ще разбере. Има време! Нека мине през това!

Това е вид духовен фашизъм. Не разбираме, че духовните неща са толкова непредвидими. Казваш една дума и всичко се срива. Отците казват, че когато някой има гордост, той не бива изкушаван от никакво изкушение, защото вече е претърпял голямата катастрофа. Може да имаш всички добродетели, но ако имаш гордост, всички рухват. Нищо да нямаш, съкрушение имаш ли, имаш всичко. Затова и всички добродетели да придобиеш, наведнъж можеш да ги загубиш. С един помисъл само, който ще ни закове. С увереността, че сме нещо.

Ако съществуват кавги в отношенията и живота ни, това е, защото съществува скрит егоизъм, където "аз зная, а ти не знаеш, аз съм нещо по-добро от тебе и в даден момент ще го разбереш, ала как да го разбереш, като си такава опака жена?" С такава гордост се култивират състояния, които довеждат до отделяне от другия, до реално отделяне.

Ние се съпротивляваме на всичко, което атакува нашата самооценка. И защо реагираме, когато ни съдят? Защо се гневим? Защото ни разбиват представи, която имаме в ума и сърцето. Ние сме си създали идеите, живота, имиджа – и идваш ти сега и ни атакуваш? И ако си строил това години наред, как внезапно да го сринеш? Идва другият и срива всичко, а ние питаме:

– Кой е тоя?

Създали сме някакъв имидж и когато някой дойде и атакува идеята за този имидж, тоест за нашето превъзходство, веднага реагираме, съмняваме се, искаме да предпазим този имидж, ставаме настъпателни и отмъстителни и казваме: виж го как говори! Започваме да изкарваме всичко, каквото имаме в себе си – лъжливо и истинно. Дотогава сме били добри, любезни, кротки, цивилизовани и нищо не сме казвали. Един цивилизован човек не съди, не порицава, не обвинява – поне така се предполага. Но само да бъде засегнат този имидж, който си е създал, виждаш един нецивилизован човек, един варварин. Защо? Имиджът се е сринал.

Когато повярваш, че Божиите дарове са твои, ги губиш. Затова, за да ги задържа, трябва да запазя това съзнание, този етос, че Бог ми ги дава, че са Негов дар. Разбирам, че не са мои, а дар от Бог и това ми дава радост, че Бог се занимава с мене, интересува се от мене, Той е мой Баща, просветлява ме. И ще се опитам да погледна по-нататък от тези два-три дара и да видя колко Бог ме обича и още повече – ще се оставя на Неговата любов, за да напредна още повече. И доколкото получавам тази любов като закваска, губя сила и желание да съдя когото и да е. Не ме интересува кои са зли и кои лоши. Повярвайте, ужасно е, когато някой има силата да казва кои са добри и кои лоши, кои са за ада и кои са спасени; страшно е. Защо? По най-простата причина: човекът, който има следа от Божията любов, иска едно; той не се интересува кой е добър и кой лош; интересува се как всички да се спасят. Толкова е силно желанието му всички да се спасят, тази любов да прегърне всички, че идеята кой е добър и кой лош, кой е от Бога и кой не е, го обижда и дразни. Ако имам силата и уюта да деля хората на "във" и "извън" Църквата, на хора на Бога и хора на дявола, това означава, че не обичам; а не обичам, защото в крайна сметка не съм вкусил любовта; връзката, която съм имал с Бога, е била лъжлива, външна, формална, моя, не е била съществена.

Какво е Божията благодат? Сещам се веднъж, когато бях на Света Гора и питах един старец за Божията благодат – старец Емилиян Симонопетритски – бях в игуменарницата, там имаха генератор, в даден момент беше поникнала трева и нямаше добро осветление. Попитах го аз и той ми каза:

– Ето, когато тревата прекъсне осветлението…

Божията благодат означава просветление, Божия светлина, божествена енергия, това, което ни довежда до общение с Бога, но пречат тревите – нашата гордост, егоизъм, идеята, че ние ще завладеем Бога, че ще Го присвоим – с нашите ръце, с нашите сили, с нашите способности.

Божията благодат е непосредствен опит от Божията любов. Тя е общение с божествените енергии, божествено просветление; тя е лудост, тя те изумява, подлудява те и в нея разбираш, че смъртта не съществува; разбираш, че всичко е живот, че въздухът, който дишаш, не е въздух, а Самият Бог; разбираш, че човекът до тебе – най-съкрушеният – е най-красивият човек. Благодатта променя твоето зрение и чувства – и вече виждаш, че всичко е Христос. Това е състояние, където се радваш на това хората да те обиждат, искаш да се скриеш от всичко и всички и най-хубавият палат за тебе е някоя дупка – и там се чувстваш господар. Това е усещане за Бога. Тогава не претендираш за нищо, искаш само да искат от тебе. Това се дава от Бога, не става с труд; това е енергия от Бога, Когото сме оставили да действа. Изтръгнали сме тревите, всички онези пречки, за да функционира (пр)осветлението. Най-големият проблем и пречка обаче е гордостта, егоизмът, немилостивото сърце; сърцето, в което няма милост, жестокосърдието, осъдителността, вътрешното объркване, помрачаването, безразсъдството.

Резултат от поведението на високомерния е, че спира да уважава ближния като Божий образ.

Как ще разберем дали имаме високоумие и самомнение? Ако не уважаваме ближния като образ на Бога – не само онова, което заслужава уважение, а всеки един като образ на Бога. Ако вземаме насериозно и уважаваме всеки човек, и най-малкия, и го зачитаме, това означава, че вече се борим със самомнението.

Вместо да се доверява на Божията благодат, човек вярва в собствените си сили. Той абсолютизира своята воля, измества Божията и противопоставя своята воля на Божията.

Моята воля се бори с Божията – искам да нареждам, отказвам да се подчинявам и да се вслушвам в този, в когото трябва.

Непокорният иска всички да го слушат, да му обръщат внимание, да нарежда, да определя нещата, неговата воля да властва – именно това са проявленията на високомерния човек. Мяра и център за него винаги е неговото "аз". Той претендира да съди всичко и да знае всичко. Вярва, че е мъдър, иска да бъде оправдан, има претенция да поучава и не понася възражение и прекословие. Това са последиците от факта, че не разпознава Първообраза на своята природа в Христос. Тоест той не разбира, че Христос е Всичко.

Вместо да издигам брата си към Бога, издигам себе си чрез него. Използвам другия, за да се въздигна. Понизявам го, смятайки го просто за средство за своята лична прослава или като огледало, което отразява не Божия, а моя образ.

С други думи, какво е другият за мене? Повод за прослава, начин да спечеля нещо, да се покажа по-силен, да покажа моето превъзходство.

Вместо да чувства другия като ближен в Христос, да го разглежда като брат в Христос, високомерният се опитва да се открои от него и да утвърди личната си уникалност и надмощие.

Тук стигаме до един въпрос, който често ни измъчва: защо някой има повече харизми, а друг по-малко? Представата, което имаме е, че този с многото харизми (дарби) изглежда важен, а другият – незначителен. Първият е в привилегировано положение, а другият в по-неблагоприятно и често съществува конкуренция, завист, напрежение, конфликт. Как можем да видим тези неща в себе си, как да ги преодолеем? Как да се освободим от тези комплекси?

Всеки е уникален; личност, която се различава от другите. Всеки има собствен начин, по който осъществява и проявява Божия образ. В крайна сметка, той е призван да използва и оползотвори своите лични таланти. Всеки има различни харизми. Какво означава различна харизма? Различен начин на осъществяване на логоса на моето битие. Това не означава, че някой е по-добър, а друг по-лош, а различен начин на осъществяване на самия логос на съществуването. Следователно общият логос на съществуване ни води до единство и равенство. Ако не съществува общ логос на съществуване, който превъзхожда светската логика (защото светската логика е може би някой да стане богат), няма да има равноправие. В това някой да си прекара приятно живота, да има здраве – във всичко това няма равноправие. В общия логос на съществуването обаче, който преодолява времето, във вечния логос, всички сме равни. Просто се различаваме по пътя, който всеки следва – чрез различните харизми, които всеки има. Отвъд общия логос съществува още нещо, а именно, че не сме индивиди, а личности. Какво означава това? Никой не действа сам за собственото си спасение, а сме общност, община, Църква сме, където единият допълва другия. Моята харизма не е за мен, а за всички. Харизмата на другия не е за него, а за всички. Затова тя не служи на някакъв духовен капитализъм, няма никакъв частен духовен акт. В духовният живот харизмите служат на Тялото и такива трябва да бъдат.

И така, какво става – гордостта се покорява, защото моето е на всички и това на другия принадлежи на всички. Връзката е допълваща. Харизмите се допълват. Я да видим при съпрузите: ако някой каже: "Аз имам повече харизми от тебе! Аз върша повече работа от тебе! Аз допринасям повече от тебе!" – тогава не съществува връзка. Докато ако някой мисли така: "Имам повече, за да давам и на тебе, който нямаш", той служи на единството и това е различно. Разделението съществува, защото отделям себе си от другия и смятам, че нашите продукти са сравними. Колко имаш ти, колко имам аз, я да видя кой има право, кой се уморява повече, кой допринася повече и хиляди такива неща. Всеки има собствена харизма, която или ще служи на неговата индивидуалност, надменност и гордост, или на единството на Тялото – независимо дали това е съпружество, братство, приятелство и изобщо Църквата. Само така могат да се разберат харизмите и така човек избягва гордостта.

Така се разбира Църквата. Не съществува Църква от хиляди изолирани индивиди, където всеки се затваря в своята черупка, има си броеницата; затваря се в себе си и намира някакъв рай. Тук говорим за откриване към Бога, за да грабна Бога за всички, а не за мене. Ако Го грабна за себе си, е свършено. Ако отида сам, Бог ще ми каже:

– Приятелю, не идвам за тебе!

Затова казвам:

– Аз ще направя съглашение и ще доведа всички с мене! Ако не искаш някой от тях, дори мене няма да имаш!

Така е с харизмите, така е и при Бога. Жестоко е, но е реално. Църквата може да покаже снизхождение към всяко нещо, само към едно не може – към този, който заговорничи срещу единството, този, който активира лицеприятието, налагането на едно лице в ущърб на единството. Харизмите се допълват. Бог не ги е дал, за да се гордее някой и да казва: "О, колко съм важен!", а за да служат на всички, за другите – и ако някой няма, всъщност и той има някаква харизма, и той служи на нещо. Всички са полезни. В човешкото тяло не са важни големите органи. Някакво смущение, което изглежда незначително, може да преобърне целия организъм. С други думи, в едно тяло много харизматичният човек е толкова значим, колкото и малко харизматичният човек. Налице е един и същ многоценен принос и затова не съществува по-висш и по-нисш. Не съществува ревност, надменност, гордост. В същата рамка влизат и мъжът, и жената. Не съществува висш и нисш. Всеки допринася за единството. Кой е по-висш и кой по-нисш? Един е отговорът: взаимно се допълват. Нищо друго. Край. Който казва, че има нещо повече, има проблем и е комплексар. Този, който агонизира да бъде равен, пак е комплексар. Връзката е допълваща се. Както при съпрузите. Всеки е еднакво значим, това има значение, а не какво прави единият или другият; еднакво значими са.

При еклесиологическия подход се преодолява надменността от притежанието на харизмата, като се придава еднаква ценност и на най-великата и най-малката харизма.

Какво ме интересува, ако например имам голяма харизма, а нямам Бога? Ако нямам Христос? В Бога се премахват различията на харизмите, способностите и добродетелите, в рамките на единството на Тялото. Напротив, разликите се изтъкват, когато човек напусне този порядък. Тогава ближният става враг. Това става, когато той напусне единството на Тялото – защото всеки човек служи на себе и това поражда враждебност и конфликт. Когато човек се изолира, той се отделя от ближния и се поражда вражда.

Някой казва:

– Скарах се с жена си!

Скарал си се, защото си загубил единството в сърцето си, а не защото ти е направила нещо. Това са симптомите, че е изчезнало единството от твоето сърце, изолирал си се и си се отдал на помисъла:

– Мале , какво ми направи! Ще й покажа аз!

Ще й „покажеш”, защото тя е нещо извън тебе, чуждо на тебе. Ако спре да бъде нещо чуждо и стане едно с теб в сърцето си, не можеш да й „покажеш”, а ще кажеш: "Разболях се, трябва да се изцеля!"

Човек трябва да има съзнание за единство в сърцето си, където трябва да бъде отпечатан Христовият образ – всеки друг христос, тоест на всеки брат и първо на човека, с който всеки ден живеем. Отпечатано ли е това в сърцето ни? Дали той живее в нас в непрестанно единство? Ако е така, имаме предпоставките да победим своя егоизъм, който поражда специалните способности и специалните харизми. Трябва да уважаваме всеки. Не е нужно всички да са „светила” като нас. И най-малкото да направи човек, ще го уважим, ще видим какво може. Това, което е от значение, е намерението на човека. Не всички са еднакво способни по природа, по характер, по темперамент. Едно е от значение – човек да иска да бъде в единството, в реалната връзка и другият да бъде в нашето сърце.

Превод: Константин Константинов | http://www.pravoslavie.bg/
Християнски видео портал: www.curkva.com
ПРОРОЧЕСТВАТА ИЗПЪЛНЕНИ!!: (ТРЕЙЛЪР)
ВАШИТЕ НОВИНИ: Български Репортер
Аватар
Венци Тоневски
Служител
Служител
 
Мнения: 6530
Регистриран на: 11 Авг 2011, 16:55
Местоположение: Пловдив
Has thanked: 417 times
Been thanked: 605 times
Автор на темата
Пол: Мъж
църква: Евангелска Петдесятна църква
Характер: Служещ

бyтoн зa coциaлни мpeжи

Re: Гордостта като вътрешна смърт

Мнение Номер:#  Мнениеот Милко » 08 Дек 2016, 19:10

1 Коринтяни 12
1 При това, братя, желая да разберете и за духовните дарби.
2 Вие знаете, че когато бяхте езичници, отвличахте се към немите идоли, както и да ви водеха.
3 Затова ви уведомявам, че никой, като говори с Божия Дух, не казва: Да бъде проклет Исус! и никой не може да нарече Исуса Господ, освен със Светия Дух.
4 Дарбите са различни; но Духът е същият.
5 Службите са различни; но Господ е същият.
6 Различни са и действията; но Бог е същият, Който върши всичко във всичките човеци.
7 А на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза.
8 Защото на един се дава чрез Духа да говори с мъдрост, а на друг да говори със знание, чрез същия Дух;
9 на друг вяра чрез същия Дух, а пък на друг изцелителни дарби чрез единия дух;
10 на друг да върши велики дела, а на друг да пророкува; на друг да разпознава духовете; на друг да говори разни езици; а пък на друг да тълкува езици.
11 А всичко това се върши от един и същи Дух, който разделя на всеки по особено, както му е угодно.
12 Защото, както тялото е едно, а има много части, и всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос.
13 Защото ние всички, било юдеи или гърци, било роби или свободни, се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло, и всички от един Дух се напоихме.
14 Защото тялото не се състои от една част, а от много.
15 Ако речеше ногата: Понеже не съм ръка, не съм от тялото, това не я прави да не е от тялото.
16 И ако рече ухото: Понеже не съм око, не съм от тялото, това не го прави да не е от тялото.
17 Ако цялото тяло беше око, где щеше да е слухът? Ако цялото беше слух, где щеше да е обонянието?
18 Но сега Бог е поставил частите, всяка една от тях, в тялото, както му е било угодно.
19 Пак, ако те бяха всички една част, где щеше да е тялото?
20 Но сега те са много части, а едно тяло.
21 И окото не може да рече на ръката: Не ми трябваш; или пък главата на нозете: Не сте ми потребни.
22 Напротив, тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими;
23 и тия части на тялото, които ни се виждат по-малко честни, тях обличаме с повече почит; и неблагоприличните ни части получават най-голямо благоприличие.
24 А благоприличните ни части нямат нужда от това. Но Бог е сглобил тялото така, че е дал по-голяма почит на оная част, която не я притежава;
25 за да няма раздор в тялото, но частите му да се грижат еднакво една за друга.
26 И ако страда една част, всичките части страдат с нея; или ако се слави една част, всичките части се радват заедно с нея.
27 А вие сте Христово тяло, и по отделно части от Него.
28 И Бог е поставил някои в църквата да бъдат: първо апостоли, второ пророци, трето учители, други да правят чудеса, някои имат изцелителни дарби, други с дарби на помагания, на управлявания, на говорене разни езици.
29 Всички апостоли ли са? всички пророци ли са? всички учители ли са? всички вършат ли велики дела?
30 Всички имат ли изцелителни дарби? всички говорят ли езици? всички тълкуват ли?
31 Копнейте за по-големите дарби; а при все това аз ви показвам един превъзходен път.

Не бих могъл по-красноречиво и истинно да онагледя, какво е Църква Христова и какви трябва да са взаимоотношенията между отделните и части,,от „Словото Божие“ .

Само се чудя защо част от клира , а не всички вярващи в православието стигат
до пълно съгласия с него. Защото ТО е писано за всички. :heart:
Аватар
Милко
Активен Потребител
Активен Потребител
 
Мнения: 534
Регистриран на: 19 Яну 2016, 15:17
Has thanked: 508 times
Been thanked: 321 times
Пол: Мъж
църква: Евангелска Петдесятна църква
Характер: смирен

Re: Гордостта като вътрешна смърт

Мнение Номер:#  Мнениеот stucyte » 08 Дек 2016, 22:38

Какво точно не разбираш брат Милко, пък аз не разбирам. Какво точно се питаш? :friends:
" И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него." /1Иоан 4:16/
Аватар
stucyte
Служител
Служител
 
Мнения: 7298
Регистриран на: 11 Окт 2012, 17:48
Has thanked: 1186 times
Been thanked: 1067 times
Пол: Мъж
църква: Православна църква
Характер: любопитен

Re: Гордостта като вътрешна смърт

Мнение Номер:#  Мнениеот spravedliv » 20 Мар 2017, 05:24

:heart:
Да, вярно е всичко.
Библията не е произволна съвкупност от истини, които да приемаме въз основа на авторитета на Църквата или на външни чудеса. Тя се доказва пред хората чрез чистата си осветеност, чрез отклика на осветената от Божия Дух душа на гласа на същия Дух, Който говори от страниците й.
Аватар
spravedliv
Модератор
Модератор
 
Мнения: 2716
Регистриран на: 14 Окт 2012, 19:13
Has thanked: 1463 times
Been thanked: 1135 times
Пол: Мъж

Коментирайте

Потребители разглеждали темата?

22 потребители са разглеждали темата: Гост (1), Гост (1), Гост (1), Гост (1), Hatshepsut (3), Michaelhonia (1), Natanel (1), Todor Andonov (2), anah_su_namun (1), cool (1), dankostov (1), for_the_truth (14), garich (2), lazarin1 (5), messianic (2), spravedliv (2), stucyte (10), Александър (1), Венци Тоневски (5), Галя (1), Милко (7), Пламен79 (1)


Назад към Библия

  • ВИЖТЕ ОЩЕ
    Отг.
    Прегледи
     Последно мнение