Християнски Портал

*СЕДМИЧЕН БЮЛЕТИН*

Абонирайте се за седмичния ни бюлетин, за да получавате 5-те най-посещавани страници в български християнски портал (християни.ком) през изминалата седмица.
Желаещите да помогнат нека последват тази връзка: КЛИК
За информация по фактурирането или въпроси, моля, пишете ни на еmail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
 

Любопитни статии на библейска тематика.

Сине, прости

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

Добави в Svejo

Сине, прости.

От Ан. Василева

Сине, прости.

© Изображение: siryx.ru

В десет сутринта слънцето вече предвещаваше приятен пролетен ден. Мартина енергично слизаше по стълбите на високия жилищен блок. Беше прехвърлила четиридесетте, но все още се чувстваше млада и не ползваше асансьора. Тъмнокестенявата й коса обгръщаше като ореол бялото й лице. Най-голямото украшение обаче бяха очите й –кадифено кафяви, в контраст със светлата й рокля. Беше сръчна, сама си шиеше интересни рокли.

Когато слезе на площадката неволно погледна към пощенската кутия, макар че не очакваше нищо. Вътре нещо се белееше. Обикновен пощенски плик. Грабна писмото. Адресът бе нейният, името – също, но подателят й беше непознат. Ръката й потреперваше и неизвестно защо сърцето й се разтуптя.

Красивият почерк прикова вниманието й. Някъде дълбоко в нея заигра предчувствие за отдавна чакана вест. Когато прочете първите думи “мила мамо”, сълзи замрежиха погледа й, редовете се размазаха. Стисна здраво очи, а нещо здраво стисна гърлото й. Краката й отмаляха. Излезе от входа, седна на една пейка и зачете:

СИНЕ ПРОСТИ - разказ

“Аз съм твоят син, когото някога си оставила в детския дом. Извинявай, може би те безпокоя, но откакто разбрах кой съм , мисълта ми за тебе не ми дава спокойствие. Осиновителите ми са добри родители, но като че ли подсъзнателно винаги съм те търсил и съм те обичал. Искам да се видим. Ако не желаеш, това ще бъде първото и последно мое обаждане, няма да те безпокоя повече”. Сълзите се стичаха по лицето й, но тя продължи да чете: “Наскоро се ожених. И с жена ми решихме, ако искаш, първо да се срещнеш с нея, да поговорите. Ако си съгласна, обади ни се на този телефон”. Писмото завършваше с: ”Обичам те, мамо! Твой син – Мартин”.

Мартина пое дъх и затвори очи. Бяха минали двайсет и пет години, а като че беше вчера...Вървят с майка й към онази жена, която не отказваше помощ в такива случаи. Родителите й не позволиха да се омъжи за момчето, защото беше бедно. А тя, - едва шестнадесетгодишна, нямаше смелост да им се противопостави. И трябваше да махне бебето...Ето я къщата. Влизат през портата. Но какво става? Жената излиза на терасата и започва да крещи: ”Махайте се! Не приемам! Махайте се от тука!” Те спират слисани. Жената тръшва вратата след себе си и повече не се показва. Стоят няколко минути и тръгват с наведени глави – стреснати и объркани...После отиде при леля й в града. И в началото на пролетта остави бебето в родилния дом. Подписа, че се отказва от него, но никога не го забрави. По-късно отиде да го търси, и разбра, че са го осиновили. Повече не го потърси, но никога не си прости...

Заредиха се дни и нощи, в които безпокойството дълбаеше като свредел мислите й – какви са хората, които са го взели, дали се грижат за него така, както тя би се грижила, дали го обичат така, както тя го обича? А обич ли беше това, нейното, инстинкт ли или само терзания? Чувстваше се така, като че са откъснали част от нея – половин човек. Ненавиждаше родителите си, обвиняваше се, упрекваше се...Понякога я обхващаше любопитство – как ли изглежда синът й сега, на кого ли прилича? Със завист и яд заглеждаше майките с деца, които срещаше по улиците. Все й се струваше, че някъде ще го срещне и ще го познае. “Сега е на една годинка – си мислеше, на две, на три, на четири...” Най-нещастна беше на рождената му дата...

После животът й се завъртя като виенско колело - пълен с изненади, радости и разочарования. Омъжи се и роди друг син, но баща му го отведе в чужбина. Тя остана сама. И дълбоко в душата си притаи една съкровена надежда, че някой ден ще го намери.

А ето, че сега той я намери. Винаги е мечтала за този миг, но сега като че ли не е готова да посрещне мечтата си или да повярва, че се е сбъднала. Как ли я е открил? И как е решил да й пише? Разглежда плика, взира се в адреса, чете и препрочита писмото му, мъчи се да си го представи. Но всъщност, най-важният въпрос е дали ще й прости? И как се прощава такова нещо? После в ума й идват други мисли:” Дали пък не е някакъв измамник или изнудвач? Сега всичко е възможно!”. Беше се научила да премисля, преди да вземе някакво решение. И сега ще обмисли и ще реши какво да прави. Само спокойно, спокойно...

След месец Мартина нетърпеливо гледаше през прозореца. Часовникът настойчиво броеше секундите. Млада жена пресече улицата и се насочи към входа им. Вратата на асансьора хлопна. Чу се звън. Мартина усети сърцето си в гърлото. Огледа стаята за миг – да, всичко е в ред. И отвори. “Приятно ми е, Камелия” – усмихва й се млада жена и й подава ръка. Мартина хваща смутено ръката й, иска да каже името си, но нищо не излиза, буцата пак стяга гърлото й. Кани я с ръка да седне и се втурва да донесе кафе и сладкиш, така по-добре ще прикрие вълнението си.

Камелия разказва как са се запознали с Мартин, колко е чаровен и какъв грижлив съпруг е, и колко е сръчен, може да поправя всякакви домакински уреди. После разказва за сватбата им...”Но аз нося и снимки” – се сеща изведнъж. Мартина поема гланцовите късчета хартия. Четири щастливи очи гледат към нея. Ето какъв бил – нейно копие, бяло лице на фона на кестенява коса, очите кадифено кафяви, също като нейните. Само че сега нейните плачат. Камелия й говори нещо, но тя не разбира думите й. Гледа пак снимките. Приликата е изключителна. И чува предложението му – колко умно го е измислил! – да се срещнат в един християнски храм. Тя няма нищо против. Цял живот е чакала тази среща. В колко безсънни нощи си я е представяла, с колко сълзи я е умила, в колко сънища я е изживяла...Сърцето й подсказва: “Неее, тук няма измама”...

След седмица Мартин стоеше в средата на храма със затворени очи. Благодареше на Бога, че му помогна да намери родната си майка. Сега го молеше да присъства на срещата им. Бяха се уговорили Камелия да я доведе. “Но защо се бавят толкова? Господи, да не би да се е отказала?” Чува тихи стъпки зад себе си. Някой докосва рамото му. Отваря очи и обръща глава. И среща кадифени кафяви очи, нежни и изтерзани. И колко много приличат на неговите...Прегръщат се. Сълзи..от радост и мъка… “Мамо, мамо!” -“Сине, прости ми!” “Аз отдавна съм ти простил, мамо. Сега искай Бог да ти прости”! Тя не вярва на ушите си. “Нима е възможно? Та ние още не се познаваме! Нима може да се прости такова нещо? Откъде у него толкова сила и благородство? Господи, дано всичко това е истина”...

А Господ тихо гледаше всичко това и се усмихваше. И отваряше нова страница.

СПОДЕЛИ СВОЕ ПРЕЖИВЯВАНЕ ОТ ТУК

Дарение за развитие и популяризиране на евангелието в интернет: КЛИК

Добавете коментар

Защитен код
Обнови